Читать «Кървави белези» онлайн - страница 63

Гледам как страстта, насилието и трагедията водят към неизбежния край. Едва когато филмът свършва, осъзнавам, че е станало много късно — Клоуи трябваше да се е прибрала преди повече от час.

Обаждам се в бара, но никой не вдига. Чакам още половин час, след това оставям бележка, в случай че тя се прибере междувременно, и тръгвам към „Домино“. Улиците са пусти. Вървя по същия път, по който Клоуи би минала, ако се прибираше пеша, макар че, откакто спрях да я вземам от работа, обикновено хваща такси. Вратите на бара са заключени, отвътре не се вижда никаква светлина, но въпреки това започвам да блъскам по тях. Ехото постепенно отзвучава, но сградата си остава тъмна и безмълвна.

Не знам какво да правя. Стоя на тротоара и оглеждам улицата в двете посоки, като че ли очаквам всеки момент Клоуи да се зададе към мен. Нямам представа къде живее управителят Пол, но един път с Клоуи ходихме на гости на Таня. Дори не знам дали Таня е била на работа днес, но това е единственото, което мога да измисля.

Когато стигам до блока й, вече е почти пет. Лампата на входа не свети и трябва да използвам телефона си, за да прочета имената на звънците. Натискам звънеца на Таня и чакам. Студено е, но това не е единствената причина да треперя. Таня не ми отговаря, натискам звънеца отново и го задържам дълго така.

— Добре, добре, кой звъни?

Домофонът пращи и изопачава гласа й, личи се, че е ядосана.

— Таня, Шон е — прекъсвам я аз и доближавам устата си плътно до решетката на микрофона. — Знаеш ли къде…

— Кой Шон?

— Гаджето на Клоуи. Тя…

— Господи, имаш ли представа колко е часът?

— Знам, съжалявам, но Клоуи не се прибра от работа тази вечер. Знаеш ли къде е?

— Не, откъде мога да знам!

По гласа й разбирам, че е уморена и ядосана.

Сърцето ми се свива. Надявах се, че ще ми каже, че Клоуи е при нея, че е отишла на купон. Каквото и да е.

— Видя ли я да си тръгва от бара?

— Да, тя… О, не, точно така, аз си тръгнах първа. Тя все още разговаряше с онзи мъж, който дойде. Каза ми да си тръгвам.

— Мъж ли? Какъв мъж? Кой е той?

— Ами, някакъв мъж. Виж, трябва да ставам рано…

— Виждала ли си го преди?

— Не, казах ти, беше просто някакъв мъж. Изтупан, но изглежда, Клоуи го познаваше. Сега мога ли да си легна?

Тръгвам обратно към апартамента. Бележката е все още върху кухненската маса — там, където я бях оставил. Въпреки това поглеждам към спалнята. Леглото е празно.

В осем часа звъня на Ясмин. Не очаквам Клоуи да е при нея. Оказвам се прав.

— Обади ли се на полицията? — пита Ясмин, веднага започва да мисли рационално.

— Още не. — Това е последната стъпка, която досега отлагах. — Смяташ ли, че трябва да го направя?

— Изчакай до обяд — отговаря тя накрая.

Наближава единайсет часът, когато чувам външната врата да се отваря. Седя до кухненската маса, а в устата ми горчи от кафе и умора. В момента, в който Клоуи влиза, за миг дъхът ми спира от облекчение. После чувството е заменено от друго.