Читать «Кървави белези» онлайн - страница 54

Оглежда нереза, който все още се блъска в оградата. Този път ме удостоява с бегъл поглед, преди да се обърне към Гретхен.

— Какво става тук?

Тя гледа мрачно в земята.

— Нищо.

— Тогава защо нерезът е ядосан? Какво прави до оградата му това куче?

Гретхен свива рамене:

— Само си играе.

Той свива сърдито уста.

— Не трябва да водиш кучето тук.

— Не сме го водили. То само дойде.

Жорж само я поглежда. Никак не ми е приятно, че ме забърква в лъжите си, но не възразявам. Не че мъжът изобщо проявява какъвто и да било интерес към мен.

— Не трябва да водиш кучето тук — повтаря той.

Минава покрай нас и отива към кочината. Нерезът се опитва да го ухапе, когато протяга ръка през оградата, но после утихва и му позволява да го погали по главата. Чувам, че му говори нещо успокояващо, но не мога да разбера думите.

Гретхен прави физиономия зад гърба му.

— Хайде, не трябва да тревожим безценните прасета на Жорж.

Удря ядосано с пръчката, докато си тръгваме от поляната.

— Той е такава бабичка. Единственото, от което се интересува, са глупавите прасета. Дори мирише като тях, не забеляза ли?

— Не мисля.

Забелязах, но не искам да заставам на нейна страна. Поначало идването тук не беше добра идея и сега единственото, което искам, е да са върнем, преди Арно да ни е видял заедно.

— Това е от оцета, който втрива в четината им — продължава разсеяно тя. — Казва, че така кожата им издържа по-добре на слънцето, но и той започва да вони отвратително като тях.

И не е само Жорж. Когато стигаме до плевнята, става ясно, че нещо от прасетата е дошло с нас чак дотук.

— Каква е тази миризма? — пита Гретхен и сбърчва нос.

Поглеждам калните петна по дънките и по ръцете си.

— Страхотно…

— Вониш по-отвратително и от Жорж! — смее се тя и се отдръпва от мен.

Права е, но поне миризмата я кара да не се мотае повече наоколо. Изчаквам, докато изчезне обратно по пътя към къщата, и след това свалям фланелката си. Правя гримаса и влизам в плевнята, за да се почистя.

* * *

Все още усещам миризмата на прасетата, докато прекосявам двора и отивам към скелето. През последния час, откакто с Гретхен се върнахме, слънцето вече не грее така силно, но въздухът над калдъръма все още трепти от жега. Горещината не е проникнала единствено във влажния килер. След ярката светлина на двора имам чувството, че влизам в гробница.

Подпирам вратата с торба цимент, за да стои отворена, и изчаквам, докато сенките на предметите придобият конкретни очертания, след това влизам.

Има нещо зловещо в начина, по който е изоставено всичко. Лопатата, забита във втвърдения хоросан, разпилените инструменти и материали, всичко това ми напомня на запазени археологически находки. Когато очите ми привикват към светлината, протягам ръка зад вратата и пипнешком намирам онова, което търся.

Гащеризонът е червен, или поне някога е бил такъв. Сега по него има засъхнал хоросан, мръсотия и масло. Спомням си, че го видях тук, а и Матилде ми каза, че мога да използвам всичко, от което се нуждая. Настръхвам при мисълта, че ще облека чужда дреха, но тя ще ме пази от слънцето. А и колкото и да е мръсен, гащеризонът поне не вони на свински лайна.