Читать «Кървави белези» онлайн - страница 53

— Тук татко държи нереза си.

— Казваш го така, сякаш е домашен любимец.

Тя прави физиономия.

— Не е домашен любимец. Ужасен е. Мразя го.

— Защо?

— Има зъл характер. Жорж е единственият, който се оправя с него. Веднъж ме ухапа.

Тя протяга загорелия си от слънцето крак и го извива леко, за да видя мястото, където гладката кожа на прасеца й е загрозена от бял белег. Усмихва се.

— Пипни го. Виж колко е грапав.

— Вярвам ти.

Нямам никакво намерение да флиртувам с нея. Дори и да не беше малката дъщеря на Арно, в Гретхен има нещо, което ме кара да се държа на разстояние.

— Ако е толкова лош, защо баща ти не го убие?

Гретхен прибира крака си.

— Трябва му за размножаване.

— Не може ли да си намери друг?

— Скъпи са. Освен това татко си го харесва. Казва, че си върши работата добре.

Като по сигнал откъм кочината изведнъж се чува силен шум. Гретхен се обръща нататък.

— Чул ни е.

За секунда си мисля, че има предвид Арно, след това разбирам, че говори за нереза. Под навеса настъпва някакво раздвижване и сенките започват да се местят. Показва се върхът на зурла. Гретхен взема шепа пръст и я хвърля върху ламаринения покрив, който изтрещява силно от удара.

— Прасе! Излез навън, прасе!

Нищо чудно, че има лош характер, мисля си аз. Следва нова шепа пръст. Отвътре се чува сърдито грухтене и след това нерезът се показва навън.

Още по-огромен е от свинете. И по-грозен. Малките му бивни стърчат от долната челюст, ушите му, с големината на листа от лапад, се веят пред муцуната, докато той върти късогледите си очички и се опитва да види къде сме. След това се спуска към нас.

— Господи! — възкликвам аз и отскачам назад, когато нерезът се блъска с все сила в оградата.

Патерицата ми се подхлъзва и аз се стоварвам тежко върху засъхнала буца кал на земята. Опитвам се да наместя патерицата си, докато оградата отново се разтърсва. Гретхен изобщо не помръдва. Намерила е една дълга пръчка и когато нерезът се хвърли към оградата, го мушка с нея.

— Хайде, прасе! Прасе! Хайде!

Нерезът квичи от яд. Шпаньолът също създава суматоха наоколо. Всеки път, когато Гретхен удари прасето по гърба, от удара се чува тъп, плътен звук, но огромното туловище остава абсолютно незасегнато.

— На твое място не бих правил това — казвам й аз.

— Само го дразня.

— Според мен той не разбира от шеги.

Нерезът се хвърля към оградата, опитвайки се да достигне лаещото куче, тя скърца и се тресе от ударите. Нищо чудно, че на Жорж му се налага да я поправя.

— Хайде, остави го намира.

Гретхен ме поглежда високомерно, запъхтяла се е.

— Какво ти влиза в работата? Прасето не е твое.

— Не е, но не мисля, че баща ти би искал да налагаш любимия му нерез.

Поглежда ме, все още стиска пръчката в ръка. За момент ми минава през ума, че може да я използва срещу мен, но точно тогава на поляната се появява стар ръждясал ситроен. Спира близо до кочините и от него слиза Жорж. Изправен не изглежда много по-висок, отколкото докато седеше в колата. Лицето му е строго и по него е изписано неодобрение, докато се приближава към нас.