Читать «Кървави белези» онлайн - страница 52

Въздухът на поляната гъмжи от мухи. Миризмата на амоняк е толкова силна, че чак синусите ме заболяват. Около дузина животни са се излегнали на изровената земя, единственият признак на живот е някое изгрухтяване или махане с ухо. Никога не съм виждал такива прасета. Те са огромни, с груба остра четина на тъмни петна. Излегнали са се на сянка под ламаринените навеси и приличат на неексплодирали бомби, които някой е хвърлил в калта.

Гретхен отваря вратата на оградата и влиза вътре.

— Къде е Жорж? — питам аз и поглеждам с недоверие огромните същества, които се препичат на слънце.

Няма и следа от възрастния мъж, който се грижи за прасетата.

— По това време си е вкъщи да обядва — отговаря тя и задържа вратата отворена, за да я последвам.

— Няма ли да влезеш?

— По-добре да те изчакам тук.

Тя се разсмива.

— Нищо няма да ти направят.

— Въпреки това ще изчакам тук.

Все още изпитвам известно неудобство от това, че съм тук, но идването с патерицата и с кофата в ръка ме е оставило без дъх. Трябва да си почина малко, преди отново да поема по пътя. Гретхен взема кофата, която сега не й се струва никак тежка, избутва кучето, което се опитва да мине през вратата, и отива към коритото за храна на животните. Някои от прасетата надигат глави и изгрухтяват любопитно, но само едно от тях си прави труда да се надигне и да отиде до храната. Отново съм изумен от огромните им размери, те са като торби с месо, които едва се крепят на смешните си нежни крачета, приличат на конски тела върху клечки за зъби.

Гретхен излиза от ограденото пространство и затваря вратата зад себе си.

— Как ги нарече?

— Санглошони. Глигани, кръстосани с черни прасета. Татко ги отглежда от много години, а Жорж продава месото им в града. Много се търси. Много по-вкусно е от месото на обикновените прасета.

Едно от тези създания се дотътря до оградата. Гретхен вдига една изсъхнала ряпа, която се е търколила изпод оградата и я хвърля обратно в кончината. Прасето с лекота я схрусква с челюстите си. Самата гледка изпраща вълни от нова болка в крака ми.

Но на Гретхен изобщо не й прави впечатление. Започва да чеше прасето между ушите, докато то души наоколо с надеждата да открие още храна.

— Не ти ли е неприятно? — питам аз. — Имам предвид факта, че трябва да убивате прасетата?

— Защо да ми е неприятно? — Звучи искрено озадачена. Чува се стържещ звук, когато ръката й минава по острата четина на животното. — Можеш да го погалиш, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Няма да те ухапе.

— Вярвам ти.

Забелязвам, че встрани от голямата кочина има едно по-малко оградено пространство. Изглежда съвсем празно, ако изключим покрития с тенекия навес.

— Какво има там?

Гретхен се изправя и избърсва ръцете си, докато отива нататък. Някои от дъските в оградата изглеждат съвсем нови, дървото там е светло и прясно в сравнение с останалите части.