Читать «Кървави белези» онлайн - страница 51

Изяждам всичко, оставям само костилката на кайсията, след това се облягам назад и започвам да си мечтая за една цигара. От пикантната храна ожаднявам, затова отивам до крана за вода в плевнята. Леко сладникавата миризма, която се носи от изоставените съдове за вино, е по-приятна от миризмата на самото вино. Докато преминавам през правоъгълната циментирана площадка, заобиколена отвсякъде с калдъръм, патерицата ми попада в дълбока пукнатина, която преминава през цялата площадка. Няма достатъчно цимент, мисля си аз, и натискам с патерицата ронещите се ръбове на пукнатината. Ако и тази площадка е била излята от същия майстор, който е работил по къщата, и тук не си е свършил работата както трябва. Отварям крана и пия от шепата си. Водата е студена и чиста, наплисквам лицето и врата си. Бърша очите си с ръце, тръгвам да излизам от плевнята и за малко да се бутна в Гретхен.

— Извинявай, не те видях — казвам.

Тя се усмихва. Облякла е къса фланелка и изрязани дънкови панталонки, учудвам се, че Арно й позволява да ходи в този вид. Носи в ръката си кофа, тази е пластмасова, а не метална като кофите, които Жорж използва. Спрингер шпаньолът, който я следва, започва да подскача около мен и да маха с опашка. Почесвам го зад ушите.

— Трябва да занеса остатъците от храната на прасетата. Но май съм препълнила кофата.

Държи я с две ръце, сякаш й е трудно да се справи със задачата.

— Можеш да ми помогнеш, ако нямаш какво да правиш.

Опитвам се да измисля някакво извинение. Предупреждението на баща й все още звучи в главата ми, освен това не съм сигурен, че ще успея да занеса кофата толкова далече, подпирайки се на патерицата. Гретхен се усмихва по-широко и това подчертава трапчинките й.

— Моля те. Много е тежка.

По нейно настояване и двамата хващаме дръжката на кофата и се опитваме да я носим между нас. Гретхен се хили през цялото време, докато в продължение на няколко метра се мъчим да се движим по този начин, след това аз губя търпение и вземам кофата сам. Изобщо не е толкова тежка, колкото Гретхен се опитваше да я изкара, но вече е твърде късно да променя решението си. Надявам се, че дори Арно няма да възрази, че помагам при храненето на прасетата.

— Брада ли пускаш? — пита Гретхен, докато се движим по черния път покрай лозите.

Опипвам смутено космите по брадата си.

— Не съвсем. Просто не съм се бръснал.

Гретхен накланя глава и се усмихва, докато ме оглежда.

— Може ли да я пипна?

Преди да успея да й отговоря, тя протяга ръка и погалва бузата ми. Топлата кожа на голите й ръце излъчва мирис на изгорял карамел. Отдръпва ръка, а трапчинките й са по-дълбоки от всякога.

— Отива ти. Харесва ми.

Кучето подскача пред нас, докато вървим през кестеновата гора. Гретхен тръгва по една пътека, която се отделя от пътя. Просеката се вие между дърветата и стига до поляна, на която е построена голяма кочина от тел и груби дъски. Встрани от кочината има грозна колиба от бетонови тухли, но Гретхен минава покрай нея, без да каже нищо, и се отправя към кочината.