Читать «Кървави белези» онлайн - страница 49

— Ще ми трябва още цимент. Този се е овлажнил.

Матилде е скръстила ръце плътно пред гърдите си.

— Веднага ли ти трябва? Има ли нещо друго, което би могъл да свършиш междувременно?

— Мога да продължа да изчуквам стария хоросан — отговарям с известно съмнение.

— Тогава започни с хоросана — казва ми тя и отново излиза на двора.

Хвърлям последен поглед на разпилените инструменти в тъмния килер, след това излизам след нея на светло. Матилде ме чака в двора и макар че лицето й както обикновено е напълно непроницаемо, изглежда пребледняла.

— Всичко наред ли е? — питам аз.

— Разбира се.

Вдига разсеяно ръка и подпъхва кичур коса зад ухото си.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш сега?

— Ами… свършиха ми цигарите. Мога ли да си купя отнякъде наблизо?

Тя обмисля този нововъзникнал проблем.

— Има една бензиностанция, но е прекалено далече, за да…

Вратата на къщата се отваря и Гретхен се появява оттам.

Носи Мишел подпрян на хълбока си и свива устни, когато ни вижда. Подминава ме и вперва сърдит поглед в сестра си.

— Татко иска да говори с него — заявява тя и вирва брадичка със злонамерено задоволство. — Насаме.

* * *

За първи път влизам в къщата, откакто преди много време отидох там, за да помоля за вода. Кухнята е с нисък таван, тъмни, дебели стени и малки прозорци, които предпазват от лятната жега. Мирише на пчелен восък, варено месо и кафе. Едната стена е заета почти изцяло от стара готварска печка, а тежките дървени мебели изглеждат така, като че ли са били там поколения наред. Издрасканите бели повърхности на хладилника и фризера имат неуместно модерен вид и не подхождат на цялата обстановка.

Арно почиства пушката си на захабената дървена маса. Очилата с половинки стъкла, кацнали на носа му, му придават нелеп интелектуален вид, който трудно пасва с образа на човека, способен да ме изрита надолу по стълбите. Не вдига поглед и продължава съсредоточено да чисти пушката, сякаш изобщо ме няма. Докато прекарва през цевта тънка тел, подобна на миниатюрна четка на коминочистач, до носа ми достига мирис на смазочно масло и още нещо, предполагам, барут. Арно рязко издърпва телта и звукът, който се чува, наподобява шепота на флейта.

Подпирам се на патерицата.

— Искал си да ме видиш.

Той бавно присвива едното си око и поглежда през цевта на пушката, преди да я остави. Сваля очилата, слага ги в джоба на ризата си и сяда на стола. Едва сега обръща поглед към мен.

— Матилде каза, че си търсиш работа.

Доколкото си спомням, не беше точно така, но не си правя труда да го поправям.

— Да, ако има нещо подходящо за мен.

— Точно в това е въпросът, нали?

Челюстите на Арно се движат енергично, сякаш се опитва да счупи с тях орех. Кожата на брадичката му е увиснала от възрастта като на остарял щангист.

— Дъщеря ми може да приказва каквото си иска, но аз съм този, който решава кой ще работи тук. Някога работил ли си във ферма?

— Не.

— Имаш ли опит в строителството?

— Не особено голям.