Читать «Кървави белези» онлайн - страница 2

Житните поля са все така безлюдни, когато излизам от горичката. Хвърлям регистрационните табели и ключовете на колата сред високите стебла на посевите и след това изваждам телефона си. Повреден е така, че не подлежи на ремонт. Вадя в движение СИМ картата, счупвам я на две и хвърлям парчетата на една страна, а телефона на друга.

И без това няма на кого да се обадя.

Слънцето се издига все по-високо и сивата настилка на пътя започва да се гъне и да се изкривява. Струва ми се, че малкото коли по нея са почти неподвижни, замрели в горещината, докато не профучат край мен като ярки цветни петна. Раницата е кацнала високо на гърба ми, сякаш е личната ми опитомена маймуна. Вървя почти час и чак тогава решавам, че съм се отдалечил достатъчно от аудито. Вдигам палец и се опитвам да спра някого.

Червената коса ми помага толкова, колкото и пречи, едновременно привлича вниманието, но и показва, че съм чужденец. Първите, които ме вземат на стоп, са млада двойка в старо пежо.

— Où allez vous? — пита момчето и цигарата в устата му почти не помръдва.

Опитвам се да превключа между езиците. Напоследък съм свикнал повече да слушам френски, отколкото да го говоря, но не това ме спира. Накъде отивам?

Нямам представа.

— Където и да е. Просто пътувам.

Сядам на предната седалка, момичето се премества отзад, без да се оплаква. Доволен съм, че шофьорът носи слънчеви очила, защото това ми дава извинение да не свалям своите. Покриват синините по лицето ми.

Той поглежда рижата ми коса.

— Англичанин ли си?

— Да.

— Говориш френски доста добре. Отдавна ли си тук?

За момент се затруднявам да отговоря. Вече имам чувството, че съм тук от цяла вечност.

— Не много отдавна.

— Тогава как го научи? — пита момичето и се навежда между двете седалки.

Тъмнокоса е и леко пълна, с приятно, открито лице.

— Когато бях по-млад често идвах тук. Аз съм… Много харесвам френските филми.

Млъквам. Усещам, че говоря повече, отколкото възнамерявах. За щастие, нито един от двамата не проявява особен интерес към думите ми.

— Аз самият предпочитам американските филми — казва той и свива рамене. — И колко ще останеш?

— Не знам — отвръщам.

Оставят ме в покрайнините на малко градче. Вадя няколко евро от скромните си запаси и купувам хляб, сирене, бутилка вода и запалка еднодневка. От пазара на площада купувам и бейзболна шапка с козирка. Евтина имитация на „Найк“, но ще пази главата ми от слънцето и ще прикрие синините. Знам, че се държа параноично, но не мога да спра. Не искам да привличам повече от необходимото внимание.

Изпитвам облекчение, когато напускам града и отново тръгвам през откритите поля. Слънцето изгаря голия ми врат. След около километър сядам сред редица тополи и се опитвам да хапна малко хляб и сирене. Успявам да преглътна няколко хапки, след това повръщам всичко, напъните продължават дори и след като съм изпразнил всичко от стомаха си. Когато спазмите най-после отминават, се облягам на едно дърво. Чувствам се толкова изтощен, че единственото, което искам, е да остана да лежа там и да се предам.