Читать «Кървави белези» онлайн - страница 36

Матилде продължава да размотава бинта.

— Сигурен ли си?

— Ако ме закараш до пътя, ще мога да продължа на стоп.

— Както кажеш.

Макар да нямам причина, изпитвам разочарование от липсата на реакция от нейна страна. Наблюдавам я, докато сваля превръзката и отстранява марлите. След като и последната е свалена, с облекчение забелязвам, че състоянието на крака ми не се е влошило. Всъщност дори изглежда по-добре, отокът е намалял, а раните не са толкова ужасни.

— Не изглежда чак толкова зле, нали? — питам с надежда да потвърди.

Матилде не отговаря. Внимателно завърта крака ми на едната страна, после на другата и леко докосва отвора на една от раните.

— Боли ли?

— Не — отвръщам и продължавам да я наблюдавам, докато преглежда крака ми. — Всичко наред ли е?

Не ми отговаря. Лицето й е напълно безизразно, когато поставя ръка върху челото ми.

— Топло ли ти е? Имаш ли температура?

— Не. Защо?

— Изглеждаш ми малко зачервен.

Отново се навежда над крака ми. Пипам с ръка челото си. Не мога да преценя дали е по-топло от нормалното.

— Да не би инфекцията да се влошава?

Поколебава се едва забележимо, преди да отговори.

— Мисля, че не.

Жълтеникавите петна около раните са придобили още по-зловещ нюанс. Наблюдавам с безпокойство как почиства крака ми и започва да го увива в чист бинт.

— Нещо не е наред ли?

— Сигурна съм, че всичко е както трябва.

Продължава да държи главата си надолу, така че не мога да видя лицето й.

— Понякога подобни рани трябва да се наблюдават по-продължително време. Но напълно разбирам, че бързаш да си тръгнеш.

Поглеждам крака си, омотан отново в снежнобял бинт. Изведнъж усещам, че всички мускули ме болят. Вероятно е следствие на усилието през изминалата нощ и все пак…

— Може би трябва да остана още един ден? — казвам аз.

— Както решиш. Можеш да останеш колкото искаш.

Изражението на Матилде не издава нищо, докато събира нещата и слиза надолу по стълбите. Сега, като я няма, започвам да раздвижвам крака си и да пробвам дали мога да стъпя на него. Нямам чувството, че съм вдигнал температура, но последното, което бих искал, е болестта да ме повали на някой пуст път във Франция. А и за никъде не съм се запътил, нито пък се налага да бързам. Вече не. Още един ден не би променил абсолютно нищо.

Минава ми през ум, че може би точно такова е било намерението на Матилде, но бързо отхвърлям тази мисъл. Присъствието ми тук й създава само неприятности. Няма основания да иска да остана.

Поне така си казвам. Но докато гълтам антибиотика и се пресягам към закуската, осъзнавам, че най-силното чувство, което изпитвам в момента, е облекчение.

* * *

По обяд на тавана вече е станало непоносимо горещо и от тежката миризма на старите дървени мебели кожата започва да ме сърби. Слушам музика и след това задрямвам, когато се събуждам, таблата с обяда чака до отворения капак. Разтърквам очи и решавам да изляза да се нахраня навън. Арно ме предупреди да стоя далече от къщата, но дори той не може да очаква да прекарам целия ден в плевнята.