Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 239

Дванадесет стъпки. Майлоу отново спря.

От скалата стърчеше нещо. Квадратно, обемно, метално.

Задната част на кола. От другата страна на гранитната стена се носеха прищраквания и шум от превъртане. Неясен говор. Смях.

Ние пристъпихме до задните гуми на колата и приклекнахме, затаили дъх.

Букви от хром: „Форд“. „Експлорър“. Черен или тъмносин. Задната броня опръскана с кал. Без табела. Частично откъснат стикер върху амортисьора нареждаше: „Включете се в редките актове на благородство!“

Едната трета от автомобила стърчеше над каменната стена, останалата бе насочена навътре. Майлоу се изправи и се вгледа през задния прозорец на колата. После поклати глава: боядисан. Като се приведе отново, той стисна здраво карабината и заобиколи форда откъм мястото на шофьора. Изчака. После насочи карабината към онова, което беше пред него.

Аз се присъединих. И двамата останахме известно време притиснати към автомобила.

Сечището можеше да се види отчасти. Сега светлината беше обилна и идваше от един прожектор, прикрепен на върлина. Оранжев кабел свързваше прожектора със сив акумулатор. Той беше насочен надолу, към основата на петметровите каменни стени, които ограждаха импровизираната снимачна площадка.

Около десетметрова сцена върху равната сива земя, оградена от високите канари. В ъглите й лежаха няколко каменни блока като разпръснати камъчета — там, където планината се беше пропукала.

Естествен амфитеатър. Дерик Криминс навярно го беше открил на младини, идвайки тук с брат си, за да постави бог знае каква пиеса.

В доброто старо време, когато бе рисувал декорите за своята мащеха и беше придобил вкус към постановките.

Тази нощ бе принуден да се задоволи с минималното. На сцената нямаше нищо друго, освен един прожектор, една кутия със снимачни принадлежности и няколко видеокасети, оставени встрани. И три бели сгъваеми стола от пластмаса.

Столът вляво бе отделен от другите и стоеше на около двадесет крачки от съседните два. На него седеше младо момиче с мургава кожа и открито лице, със здраво завързани с дебела връв ръце и крака, а черната му коса бе сплетена на множество плитчици. Единствената му дреха беше бебешкорозова кукленска пижама. На двете му бузи също имаше по едно изрисувано розово петно, а замръзналите устни бяха дебело очертани с червило. На стола го задържаше широк кожен колан, впит в кръста му, така че гръдният кош се издуваше напред. Не, това не беше обикновен колан, а усмирителна болнична лента, каквато използваха в „Старкуедър“.

Главата му висеше надясно. Пресни прорези пресичаха лицето и гърдите му, а струйка засъхнала кръв се виеше от носа към брадичката му. В устата му беше натъпкана блестяща червена гумена топка и го превръщаше в подобие на карикатура на безкрайно удивление, от което на човек му се повдигаше. Очите му отказваха да се присъединят към това удивление: те бяха широко отворени, неподвижни, изпълнени с безумен ужас.

Гледаха втренчено право напред. Отказваха да погледнат към онова, което ставаше вляво.

На средния стол седеше друга завързана жена: по-стара, на средна възраст, с бледозелена домашна дреха, раздрана до пъпа. Това очевидно се бе случило съвсем наскоро и от раздрания плат стърчаха конци, а под него се виждаше бельото, отпусната бледа плът и сините вени. Кестенява коса. Същият вид драскотини и прорези като на момичето. Едното око бе тъмночервено и здраво затворено. В устата — същата червена топка.