Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 237

Но какво друго ни оставаше, освен да вървим напред?

На три пъти спирахме, като рискувахме да осветим набързо пътеката с фенерчето. Следите продължаваха, пред нас започнаха да се появяват големи, закръглени каменни блокове, дълбоко вкопани в земята, досущ като паднали метеорити. Но поне право пред нас не се виждаха канари. Тази местност беше едно добре използвано сечище.

Продължихме да се движим по мъчителния терен, влачейки крака като старци, преживявайки загубата на ориентация в ядно мълчание. Накрая луната малко се смили над нас и ни разкри дупките и издатините в гранита. Въпреки това можех да виждам само на две стъпки пред себе си, всяка моя крачка си оставаше ограничена и от напрежението ме заболя гръбнакът. Накрая успях да си представя, че съм безтегловен и че мога да летя през нощния мрак. Дишането на Майлоу продължаваше да прорязва и стърже въздуха. Приближих се до него, готов да го уловя, ако падне.

Още стотина метра, още двеста; върховете пред нас се уголемиха с една внезапност, която ме шокира, сякаш бях изгубил от поглед пътя и щях всеки момент да се сблъскам с тях.

Сега разбрах, че съм надценил разстоянието между източния край на Трийдуей и Техачапи. То беше по-малко от две мили, навярно миля и половина. На дневна светлина това щеше да е една спокойна, естествена разходка. Потях се и дишах тежко; подколенните ми сухожилия бяха стегнати като струните на пиано, а раменете ме боляха от странната, застинала поза, която опитите ми да пазя равновесие ми бяха наложили.

Майлоу отново спря и изчака, докато застанах до него.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо. Съжалявам.

— За какво се извиняваш?

— Заради теорията си.

— Тя е по-добра от всичко друго. Само се чудя какво да правим, след като стигнахме дотук и все още не сме открили нищо. Да се върнем ли, или да обходим планината, в случай че са захвърлили тялото?

Не отговорих.

— Обувките ми са пълни с камъчета — каза той. — Искам да ги изтърся.

Няколко хиляди бебешки крачки. Сега планината беше на не повече от половин миля пред нас, а небето се бе свило до неясно петно, което преобладаваше в зрителното ми поле. Контурите на скалните стени започнаха да се очертават все по-ясно и вече можех да различавам отделни бразди и гънки, тъмносиви петна върху още по-тъмносиви петна сред чернотата.

И изведнъж нещо друго.

Малка бяла точица на петдесет-шестдесет крачки вляво от следата.

Спрях. Опитах се да фокусирам очите си. Беше изчезнала. Дали не си въобразявах?

Майлоу не я беше видял и продължаваше да крачи напред, бавно и тежко.

Продължих да вървя още известно време. След няколко мига отново я съгледах.

Един бял диск, който се полюшваше срещу скалата, разширяваше формата си от сферична до овална, променяше цвета си от млечнобяло през сиво до черно, после изчезваше.

Око.

Окото.

Майлоу спря. Аз застанах до него. Двамата останахме на мястото си, като претърсвахме планината с поглед, изчаквахме и се взирахме.

Дискът отново се появи, като се олюляваше и се оттегляше.