Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 70

Един камък ме удари по тила и аз се извъртях. Навсякъде имаше толкова много върбинка, че лицата на зрителите се сливаха в едно кошмарно море от очи носове и отворени усти.

— Братко, съжалявам за всичко, което съм направил. Моля те. Ако трябва да умрем, нека не е с омраза и гняв. Двамата с теб сме единствените останали от нашето семейство — прошепнах, стиснал челюсти и опитвайки се за последен път да достигна до Деймън. Деймън ме погледна за част от секундата и тръсна глава, но изражението му остана неразгадаемо. В средата на арената Галахър продължаваше да държи вниманието на публиката.

— Книгата за залагания е на ваше разположение още пет минути за последните залози. Но! — Вдигна ръка във въздуха в опит да усмири тълпата. Шумът в палатката леко стихна. — Останете след представлението, когато ще продаваме кръвта на победения. Кръвта дори на мъртвия вампир притежава лечебна сила. Лекува всички болести. Дори и онези, свързани със спалнята — смигна Галахър многозначително. Разнесоха се силни дюдюкания, последвани от радостни възгласи. Застинах, питайки се дали насъбралото се множество мисли, че всичко е измама: че ние сме провалили се актьори, а кръвта, която Галахър ще продаде след спектакъла, е някакъв вишнева отвара. Дали някой знаеше, че кръвта ще е истинска, че победеният, паднал в средата на арената, няма да се надигне и да поеме към дома си, след като всички се разотидат?

Кали знаеше. Кали знаеше и бе решила, че това ще бъде съдбата ми. Отново стиснах челюсти, готов за битка, готов да дам на публиката представлението, за което жадуваше. Внезапно осъзнах, че Джаспър ме е повлякъл покрай арената, за да предостави на зрителите последен шанс да преценят силата ми, преди да увеличат залозите си. Чувах откъслечни разговори от всички страни на палатката.

Онзи е с няколко сантиметра по-висок от другия. Ще сменя залога си.

Дали на твоята госпожа й ще хареса да получи някой от тези двамата за годишнината от сватбата ви?

Чудя се какво би било срещу истински лъв.

Облечен в свещенически дрехи мъж, който стоеше близо до Галахър, вдигна ръце, за да усмири тълпата. Разпознах го като укротителя на змии, който участваше в едно от представленията.

— Нека светлината на доброто озари тази битка и да върне изгубената душа в пречистващия огън на ада! — извика той, с което предизвика в палатката буря от емоции. Разнесе се свирка и двубоят започна.

Деймън обикаляше приведен в кръг около мен, както когато бяхме деца и тренирахме бокс. Аз имитирах неговата стойка.

— Кръв! — изрева един пиян мъж, провесен върху оградата, опасваща арената.

— Кръв! Кръв! Искаме кръв! — поде цялата палатка. Двамата с Деймън продължихме да се обикаляме.

— Нека не го правим — казах. — Нека да откажем да се бием. Какво могат да ни сторят?

— Не става въпрос за тях, братко — рече Деймън. — На този свят няма място за двама ни.

Гневът избликна от сърцевината на съществуването ми и се разпростря по цялото ми тяло. Защо да нямаше? Защо Деймън не можеше да ми прости? Вече не мислех, че го преследва споменът за Катрин. По-скоро смятах, че го преследвам аз. Не този, който бях, а този, за когото той ме мислеше — чудовище, което убива безмилостно, без страх от последствията. Как можеше да не признава саможертвата ми и всичко, което бях направил, за да бъде щастлив, за да се опитам да го спася? Извъртях се и юмрукът ми се стовари върху бузата му. Под окото му бликна кръв и тълпата изрева.