Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 71

Деймън отвърна — удари ме по рамото и ме събори на земята.

— Защо го направи? — изсъска и оголи зъби за радост на тълпата.

— Защото ти го искаше — изсъсках в отговор, оголих на свой ред зъби, сетне го преметнах и сключих ръце около врата му.

Той обаче се освободи бързо и се върна в ъгъла си. Двамата стояхме в противоположните краища на ринга и се взирахме един в друг — смутени, гневни, сами.

— Бийте се! — ревна тълпата отново. Галахър ни гледаше свирепо, явно не знаеше какво да прави. Щракна с пръсти и Джаспър и Бък се спуснаха към нас с колове в ръце, решени да ни принудят да се бием. Ръгаха ни и ни бутаха с коловете, докато помежду ни останаха само няколко сантиметра. Юмруците ни бяха вдигнати, когато се разнесе невероятно силен трясък, сякаш небето над нас се разцепи на две. Изви се студен вятър и около краката ни се надигна облак от дървени стърготини и отломки. Замириса на дим.

— Огън! — извика паникьосан глас.

Озърнах се обезумяло. Една част от палатката бе в пламъци, а хората търчаха във всички посоки.

— Хайде!

Усетих две ръце да ме бутат по раменете. Кали. Очите ми се разшириха от изненада.

— Бягай, бягай, бягай! — крещеше тя и ме буташе. Държеше брадва в ръката си и аз бавно започнах да разбирам какво се бе случило. Нима тя наистина бе отсякла подпорите на палатката и я бе подпалила?

— Движи се! — Кали отново ме тласна. Беше удивително силна за човешко същество и след като няколко секунди стоях глупаво и примигвах като парализиран, се раздвижих, улових Деймън за китката и побягнахме покрай палатката, далеч от реката, все по-бързо и по-бързо към къщи.

29

Двамата с Деймън се носехме с вампирска скорост по улиците на Ню Орлиънс. За разлика от първия път, когато пристигнахме и Деймън се влачеше неохотно зад мен, сега тичахме с все сили един до друг, а кирпичените и тухлени къщи покрай нас се размиваха като топящ се восък.

Нещо се бе променило помежду ни на онази арена, чувствах го с цялото си същество. Нещо се бе променило в очите на Деймън, докато се взираше в мен и отказваше да ме нападне, въпреки дюдюканията и подканянията на тълпата. Питах се как ли щеше да свърши двубоят ни, ако палатката не бе избухнала в пламъци — дали щяхме да довършим човешките същества наоколо един по един или единият от братята Салваторе щеше да падне окървавен и мъртъв на арената.

В съзнанието ми изскочи картината на пламтящата като огромна факла църква в Мистик Фолс. Жителите на града изгориха църквата и вампирите, затворени в нея, в нощта, когато нашият баща ни уби — и жената вампир, която Деймън обичаше.

Но с Деймън все още бяхме тук, като феникси, възкръснали от пепелта на вампирите преди нас. Може би от пламъците на цирка в този град, който ни бе приютил, помежду ни щеше да разцъфне нова близост — като новия живот, който се възражда в полето, разорано след миналогодишната жътва.