Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 31

Лекси сбърчи нос.

— Той знае всички номера — отбеляза кисело.

Бутнахме портата и влязохме. Чакълът, с който бе покрита пътеката, опасваща къщата, хрущеше съвсем леко под стъпките ни. Сред клоните на смокиновото дърво над нас бръмчаха цикади и аз чувах конете, обикалящи конюшнята.

И тогава долових тихо стенание.

— Той е отзад — казах на Лекси. Над хоризонта надничаха първите оранжеви отблясъци; оставаше час до настъпването на утрото.

— Скоро ще съмне — отбеляза Лекси. — Не бях забелязала, че е толкова късно. Трябва да вървя.

Погледнах я остро.

— Не съм защитена.

Пръстите й се протегнаха към моя пръстен и аз погледнах смутено надолу. Накитът с лапис лазули се бе превърнал в толкова неделима част от живота ми, че бях забравил колко различен ме прави от останалите вампири — позволяваше ми да излизам и да се движа на дневна светлина. Катрин се бе погрижила двамата с Деймън да имаме защита.

— Утре ще се върнем. Тогава и останалите ще ни помогнат — настоя Лекси.

Поклатих глава.

— Не мога да го оставя.

В дървото над нас изцвърча птица, а отнякъде наблизо се чу звук на счупено стъкло. Оранжевите отблясъци на небето ставаха все по-отчетливи, все по-ярки.

— Разбирам — промълви накрая спътничката ми. — Пази се. Не се прави на герой.

Кимнах и огледах земите наоколо за някакви пазачи или притаени животни, готови да нападнат. Когато вдигнах глава, Лекси бе изчезнала, а аз бях сам.

Промъкнах се бързо към задната част на къщата и се отправих към боядисаната в бяло конюшня. Конете риеха нервно земята, очевидно усетили присъствието ми. Вратите на конюшнята бяха заключени с железен катинар. Сграбчих веригата и я претеглих на ръка. Въпреки че от предишната вечер почти не се бях хранил, лесно щях да я строша с голи ръце. Ала нещо ме спря. Не се прави на герой. Думите на Лекси отекнаха в съзнанието ми. През последните два дни тя се бе превърнала в мой водач и наставник и знаех, че е в мой интерес да я слушам. По-добре да не оставям доказателство за насилствено влизане и да огледам обстановката, преди да предприема нещо прибързано.

Пуснах веригата, която издрънча шумно върху дървената врата. Един кон изцвили. Заобиколих конюшнята откъм другата страна, където един прашен прозорец бе леко открехнат.

— Братко? — прошепнах дрезгаво в прозореца. Задушливата миризма на върбинка беше навсякъде. От нея главата ми се замайваше и ми се повдигаше.

В ъгъла една мръсна фигура се опита да се надигне. Деймън. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а кожата му — покрита с подути, червени ивици. Навярно веригите бяха натрити с върбинка. Потръпнах, изпълнен със съчувствие към злочестия си брат.

Очите на Деймън срещнаха моите.

— Значи ме намери — промълви той, но лицето му остана безизразно. — Щастлив си да видиш, че съм близо до смъртта, братко?