Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 105

Той отново сложи очилата си, почеса се по брадата, започна да надига чашата с чай, но мислеше по въпроса.

— Докторе, струвате ми се честен млад човек и искам да ви помогна. Но нека ви обясня положението, в което се намирам. Живея тук от десет години, а все още се чувствам като външен човек. Аз съм сефарадски евреин от рода на големия учен Меймонидес. Моят прародител е изселен от Испания през 1492 година заедно с всички евреи. Заселили се в Холандия, изгонили ги и оттам, отишли в Англия, Палестина, Австралия, Америка. Петстотингодишното митарстване се предава по кръвен път и принуждава човек с неохота да мисли с условностите на постоянството. Преди две години член на Ку Клукс Клан бе издигнат в парламентарните избори от един окръг. Донякъде това бе само претекст за последвалото: кандидатът прекрати членството си в организацията, но прекалено много хора знаеха кой бе всъщност, за да може изборът да стане действителност. Той загуби изборите, но скоро след това имаше горящи кръстове, антисемитски лозунги, епидемия от расистки надписи по стените и тормоз на мексикански американци по границата. Не ви го казвам, защото смятам, че Ла Виста е леговище на расизма. Напротив. Намирам го за много толерантен град, както е видно и от плавната интеграция на хората от „Тач“. Но положението може да се променя много рязко — дедите ми са били дворцови лекари на испанската кралска фамилия едната седмица и на следващата — бегълци. Да си външен човек означава да възпитаваш дискретността си.

— Знам как да пазя тайна. Всичко, което ми кажете, ще бъде строго секретно, освен ако няма опасност за човешки живот.

Той се замисли дълбоко, деликатните черти на лицето му бяха спокойни. За миг погледите ни се срещнаха.

— Имаше някаква неприятност. Точна каква никъде не бе публикувано. Като познавам момичето, трябва да е била от сексуално естество.

— Защо мислите така?

— Говореше се, че много не подбира. Не съм разпространител на слухове, но в малкия град човек чува прекалено много. Винаги е имало нещо по-особено, свързано с либидото на това момиче. Още дванайсет-тринайсетгодишна, когато минаваше през града, нямаше мъж, който да не се обърне след нея. Тя имаше някакво физическо излъчване. Винаги съм смятал за странно, че тя се е пръкнала от такова необщително семейство. Сякаш бе изсмукала по някакъв начин сексуалната енергия на другите и накрая притежаваше излишество, с което не можеше да се справи.

— Имате ли идея какво е станало в Убежището? — попитах аз, въпреки че от разказа на Дъг Кармайкъл вече имах стройна хипотеза.

— Знам само, че работата й бе прекратена много неочаквано и през следващите дни всякакви слухове обикаляха из града.

— А „Тач“ повече никога не наеха деца от града.