Читать «Краят на деня» онлайн - страница 4

Бе си мислил и да се самоубие, но някаква вътрешна съпротива го караше да изоставя идеята. Все едно, че живота му се бе превърнал в двубой и той искаше да се опита да спре чудовището, което бе неговата сестра.

Родителите му се бяха предали и се бяха отказали да се опитват да се противопоставят.

Баща му се бе затворил в себе си и почти не се появяваше трезвен.

Майка му бе намерила отдушник в градината и в нейните цветя и също се бе затворила в нейния си свят.

Знаеше, че не може да разчита на тях, трябваше да разчита единствено на себе си.

Всички книги, с които се бе сдобил, един ден бяха изчезнали.

Явно сестра му ги беше изгорила.

Не можеше дори да прочете нещо за паранормалното и свръхестественото.

Трябваше да разчита на собствените си умствени и физически възможности…

И тогава бе започнал да бяга.

Бягаше, докато не рухнеше от умора.

Пришпорваше тялото си и го мъчеше, за да го укрепи и за да го превърне в машина за защита или за убиване(ако се наложеше).

Винаги, когато бягаше около къщата виждаше сестра си на найния прозорец.

Тя го следеше и приличаше на зловещ треньор с хронометър в ръка, който проверява постиженията ти. Този ритуал на бягането се бе превърнал и в ритуал на проверка дали сестра му щеше да направи нещо, за да го накаже или щеше да изчака и да го изненада.

В редките случаи, когато се засичаше с нея не говореха, но той виждаше очите и.

В тях все едно, че четеше и това, което той си мислеше, че разчита му вдъхваше увереност. Все едно, че сестра му бе разбрала, че той е готов на всичко, за да я елиминира, за да избяга от нейните окови и че не го е страх, дори да умре.

Колкото повече минаваше времето, колкото повече ставаха километрите, които успяваше да пробяга, толкова повече той разбираше, че бе налучкал пътя към успеха. Не точно успеха, но може би един ден щеше да има шанса да се изправи срещу сестра си може би неговата воля и сила би могла да победи.

Затова и бягаше. Правеше само това.

Останалото време запълваше с четене на книги, с ядене, с пиене на бира и с кратки разговори със своите родители…

Сестра му растеше.

Макар да не празнуваха никога повече нейният рожден ден( в интерес на истината те не празнуваха нито неговите рожденни дни, нито тези на родителите му, нито Коледа, нито нищо) той си отбелязваше на едно дърво годините. Годините, в които бягаше и се подготвяше за момента, когато би имал възможност да се изправи срещу сестра си.

Ако човек, който не я познаваше я погледнеше би помислил, че вижда ангел.

Бе руса, синеока, миловидна и всеки художник бе могъл да ползва образът и, за да нарисува икона за църквата…

Сред хладното на гората се чустваше по-леко.

Бе по-лесно да продължи да бяга.

Не само, че по асфалта босите му нозе се бяха разранили, но го беше страх да не би някой да го види и да се опита да го спре. Сам не знаеше защо толкова го е страх от срещата с хората. Може би защото от пет години не бе виждал никой друг освен сестра си и своите родители.

Усещаше ударите на сърцето си, които като часовник отмерваха ритъма и времето. Вече би трябвало да е ранния следобед, а той бягаше от изгрев слънце.