Читать «Краят на деня» онлайн - страница 5
Теодора Тодорова
Не знаеше колко е голяма гората, защото бе идвал тук само веднъж, когато бе разменил единствената си целувка с жена в живота си.
Още си спомняше колко красиво бе изглеждало момичето в сумрака на листата и колко уханни бяха устните и.
Сега сигурно тя бе вече омъжена и може би дори не си спомняше за него.
Та кой на днешното време си спомня една целувка от преди пет години?!…
Сезоните се изнизваха по спиралата на времето.
Единственото, което ги отличаваше за него бяха дрехите, които обличаше преди да започне да бяга.
По неговият маршрут около къщата не бе останала трева.
Около домът им един съвършен кръг се виеше и се отличаваше дори в тъмното.
Това бе кръгът, който бе направил самият той с босите или с обутите си нозе през всички години на бягане.
Имаше вечери, когато му се струваше, че кръгът светеше със собствена светлина. Може би беше светлината на неговата вяра, на неговата воля, на желанието му да победи…
Бяха минали точно пет години, от както той бе започнал да бяга.
Беше утрото на неговият тридесети рожден ден.
Не можеше да разбере в първия момент, защо се бе събудил внезапно. Все още лежеше със заровена глава във възглавницата, когато бе чул гласът на сестра си—
„Бягай“
Бе се изправил, облегнат на лакътя си и бе я погледнал.
Тя също бе в пижама и стоеше малка, странна и вторачена в него в леката светлина на утрото.
„Бягай“
Той се бе изправил полека с поглед все още вперен в нея. Страхуваше се да се обърне. Бе свалил пижамата си и бе навлякъл гащетата си и любимата си тениска.
Сестра му се бе изправила на пръсти, бе протегнала ръце и бе обгърнала лицето му. Бе го целунала по бузата( за първи път от както се бе родила) и бе му прошепнала.
„Бягай.
Това е моят подарък за рожденния ти ден.
Ако успееш да бягаш без да спреш до залез слънце — аз ще изчезна. Ще се изпаря от твоят живот и ти ще бъдеш свободен. Ако се спреш преди слънцето да залезе, ако се спреш дори за миг си мъртав.
Просто бягай до края на деня.“
И той бе хукнал.
Бе видял как портата се бе отворила сама и все едно, че целият свят извън оградата, който не бе виждал от пет години се бе отворил пред него.
Тичайки бе погледнал към къщата и бе видял на терасата цялото семейство — сестра му, баща му и майка му, вперили поглед в него.
Бе видял как баща му бавно и немощно вдига ръка и бе му махнал с пръсти, които изобразяваха знака на победата.
Неговите родители вярваха в него, неговите родители зависеха от него…
Бягаше. Продължаваше да бяга.
Бе странен начин да отпразнуваш рожденния си ден, но той се чустваше безкрайно щастлив.
Бе успял.
Бе успял да дочака своя ден, в който имаше възможността да зависи сам от себе си, да реши собствената си сътба, да се изправи срещу силата, която го бе държала в плен пет години.
Бягаше за себе си, за своите родите, за собственото си бъдеще, за другите като него, ако въобще имаше други.
Дори не се питаше дали ще успее или ще бъде победен.
Просто бягаше към края на деня…
Информация за текста
