Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 32

Той излезе от сянката на дърветата, за да ги посрещне.

Катерача вдигна поглед, когато Тенака се появи. Искаше да изтича и да го прегърне, но удържа порива си. Приятелят му никога не би могъл да го разпознае. Надирският принц не се беше променил особено, ако се изключат няколко сиви косъма, проблясващи на слънцето. Виолетовите очи бяха все така пронизителни, стойката — все така неосъзнато арогантна.

— Не можеш да удържаш изненадващите си пориви, приятелю — каза Тенака.

— Така си е — отвърна Ананаис. — Но в торбата си имам закуска, а обясненията могат да почакат, докато се нахраня.

— Представянията обаче не могат — каза тихо Тенака.

— Катерача, Валтая и Белдер — каза гигантът, махайки към триото. След тези думи той мина край Тенака и се запъти към огъня.

— Добре дошли! — каза Тенака с неудобство и разпери ръце.

Катерача пристъпи напред.

— Присъствието ни в лагера ви е временно — каза той. — Твоят приятел помогна на Валтая и беше жизненоважно да напуснем града. Сега, когато тя е в безопасност, ще се върнем.

— Разбирам. Но елате да хапнете с нас преди това — предложи Тенака.

Тишината край огъня беше неприятна, но Ананаис не ѝ обърна внимание, а отнесе храната си до покрайнините на дърветата, седна с гръб към групата и свали маската си, за да може да се нахрани.

— Чувала съм много за теб, Тенака — каза Валтая.

Той се обърна към нея.

— Голяма част от приказките на хората не е истина.

— В центъра на подобни саги винаги има зрънце истина.

— Може би. Къде си чула тези истории?

— От Катерача — отвърна тя.

Тенака кимна и се обърна към младия мъж, който силно се бе изчервил.

— А ти къде ги чу, приятелю?

— Тук и там — отвърна Катерача.

— Аз бях войник. Нищо повече. Родословието е това, което ми донесе слава. Мога да назова мнозина по-добри с меча, по-добри ездачи, по-добри хора. Но те нямаха име, което да носят пред себе си като знаме.

— Твърде си скромен — каза Катерача.

— Не е въпрос на скромност. Аз съм наполовина надир от рода на Улрик и наполовина дренаец. Прадядо ми е бил Регнак, Бронзовия граф. И все пак не съм нито граф, нито хан.

— Ханът на Сенките — отвърна другият мъж.

— Как стана така? — попита Валтая.

Тенака се усмихна.

— По време на Втората надирска война синът на Регнак, Орин, сключил договор с надирите. Част от цената била неговият син, Хогън, да се ожени за дъщерята на хана, Шилат. Това не било брак по любов. Доколкото знам, е имало огромна церемония и съюзът е бил консумиран близо до Олтара на Дръс на северната равнина пред Делнох. Хогън отвел булката си обратно в крепостта, където тя живяла нещастна в продължение на три години. Аз съм се родил тогава. Хогън умрял при инцидент по време на езда, когато съм бил на две години, и баща му пратил Шилат у дома. В брачния договор било вписано, че никое дете на този съюз не може да наследи Дрос Делнох. А що се отнася до надирите, те не желаят един мелез да ги води.