Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 11
Дэвид Геммел
Тенака се обърна към нея.
— Аз съм странник. Няма нужда да ме лъжеш или да се преструваш. Само с приятели човек се нуждае от маски.
Тя седна до огъня и протегна дългите си крака към пламъците.
— Колко тъжно — каза тихо. — Нима с приятелите си не можеш да бъдеш в покой?
— По-лесно е с непознати, защото те докосват живота ти само за миг. Няма да ги разочароваш, защото не им дължиш нищо и те не очакват нищо. Можеш да нараниш приятелите, тъй като те очакват всичко.
— Странни приятели си имал — отбеляза момичето.
Тенака разбърка яхнията с острието на кинжала си. Внезапно се почувства неприятно, усещаше, че по някакъв начин е изгубил контрола над разговора.
— Откъде идвате? — попита той.
— Мислех, че не те е грижа.
— Защо не каза нищо?
Очите ѝ се присвиха и тя извърна глава.
— Не исках да развалям концентрацията ти.
Това беше лъжа и двамата го знаеха, ала напрежението отслабна и тишината отново ги събра. Отвън бурята притихна и отмря. Преди ревеше, сега само стенеше.
Когато яхнията се сгъсти, Тенака добави овес, за да я подсили, а накрая и сол от малкия си запас.
— Мирише добре — каза Реня, надвесила се над огъня. — Какво е това месо?
— Най-вече от муле — отвърна той.
Отиде да вземе няколко дървени подноса от кухнята и когато се върна, Реня бе разбудила стареца и му помагаше да се изправи.
— Как се чувстваш? — попита Тенака.
— Ти воин ли си? — попита Аулин и в очите му се четеше страх.
— Да. Но няма защо да се боиш от мен.
— Надир?
— Наемник. Приготвих малко яхния.
— Не съм гладен.
— Все пак я изяж — нареди Тенака.
Старецът се наежи от авторитетния му тон, но после извърна очи и кимна. Наложи се Реня да го храни бавно, докато Тенака стоеше до огъня. Това бе разхищение на храна, защото старецът умираше. И все пак той не съжаляваше за нея. Не можеше да разбере защо.
Когато храната свърши, Реня събра подносите и тенджерата.
— Дядо ми иска да говори с теб — каза тя и излезе от стаята.
Тенака отиде до леглото и се загледа в умиращия мъж. Очите на Аулин бяха сиви и ярки от начеващата треска.
— Аз не съм силен — каза той. — Никога не съм бил. Провалих всички, които някога са ми вярвали. Освен Реня… Нея никога не предадох. Вярваш ли ми?
— Да — отвърна Тенака. Защо слабите хора винаги имаха нужда от изповеди?
— Ще я пазиш ли?
— Не.
— Мога да платя. — Аулин стисна ръката му. — Просто я отведи до Соуса. Градът е само на пет-шест дни път на юг.
— Ти не означаваш нищо за мен. Не ти дължа нищо. И не можеш да ми платиш достатъчно.
— Реня казва, че си бил от Дракона. Къде е чувството ти за чест?
— Погребано под пустинни пясъци. Изгубено в мъглите на времето. Не желая да говоря с теб, старче. Нямаш какво да ми кажеш.
— Моля те, слушай! — помоли Аулин. — Когато бях по-млад, служех на Съвета. Подкрепях Ческа, работих за победата му. Вярвах в него. Така че поне в някаква степен съм отговорен за неимоверния ужас, който той донесе на тази земя. Някога бях жрец на Източника. Животът ми беше в хармония. Сега умирам и вече не зная нищо. Но не мога да позволя Реня да бъде хваната от съчетаните.
