Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 199

— Цял ден не си слизал долу. Исках само да проверя как си — прошепна тя и се взря в Роуз, която, прегърнала възглавницата с две ръце, спеше в другия край на леглото.

— Не се чувствах добре — погледна я Мустафа и побърза да извърне очи.

— Заповядай, братко — рече Бану и му подаде купичка ашуре, украсено със зрънца нар. — Мама е приготвила огромна тенджера за тебе. — Върху угриженото ѝ лице се появи усмивка. — Трябва да кажа, че готвачката е тя, но купичките са украсени от мен.

— О, благодаря, много си мила — изпелтечи Мустафа, усетил как го побиват ледени тръпки.

Винаги се беше страхувал от най-голямата си сестра. Направо губеше ума и дума в мига, щом усетеше изпитателния ѝ поглед. Беше ѝ станало навик да се взира и да разгадава другите, а самата тя си оставаше неразгадаема. Беше пълна противоположност на Роуз — прозрачността не бе сред добродетелите ѝ. Ако изобщо можеше да бъде оприличена на нещо, това бе загадъчна книга, написана на тайнствена азбука. Колкото и да се опитваше Мустафа да разгадае намеренията ѝ, все не можеше и не можеше да разчете какво бе изписано върху лицето ѝ. Въпреки това се постара да изглежда благодарен, когато взе от нея купичката ашуре.

Последвалата тишина беше тягостна и непроницаема. Мустафа не помнеше да е имало някога такава жестока тишина. Сякаш притеснена от нея, Роуз се обърна насън, но не се събуди.

Много пъти в живота си Мустафа бе чувствал внезапното желание да признае пред жена си, че това, което вижда тя, не е целият той. Друг път беше доволен да се вживява в ролята на човек без минало, на човек със старателно изградено отрицание. Тази негова амнезия беше преднамерена, макар и не пресметната. От една страна, някъде в съзнанието му имаше вратичка, която не искаше и не искаше да се затвори — през нея все се промушваха спомени. От друга страна, му се искаше да извади на повърхността онова, което съзнанието му най-старателно бе зачеркнало. Тези две течения го бяха съпътствали през целия му живот. Сега се бе върнал в къщата на своето детство и докато стоеше под пронизващия поглед на най-голямата си сестра, знаеше, че едно от теченията неминуемо ще изгуби своята сила. Знаеше, че ако остане още малко тук, ще започне да си спомня. И че всеки спомен ще отприщи друг. В мига, в който Мустафа беше прекрачил дома на своето детство, магията, закриляла го през всичките тези години от собствената му памет, се бе развалила. Как и занапред да се укрива в амнезията, която сам си беше създал?

— Искам да те питам нещо — каза, задъхан като дете, което бият и което едвам си поема въздух между два удара.

Кожен колан с медна катарама. Като малък се беше гордял, че не е плакал нито веднъж, не е пролял и сълза, когато Татко вадеше кожения колан. Но макар да се бе научил да сдържа сълзите си, така и не успяваше да не изохка. Колко ненавиждаше тази въздишка. Борбата за въздух. Борбата за пространство. Борба за обич.