Читать «Конан — защитника на трона» онлайн - страница 131

— С това ще ги разруша — говореше Албанус и милваше синята кристална сфера. Самозванецът стоеше до него, Ариани също, вторачена неестествено напред, ала лордът с ястребовото лице изглежда приказваше на себе си. — С това ще освободя такава сила…

Магьосничество, помисли си Конан, но бе прекадено късно да се скрие. Тъмните очи на Албанус вече го бяха съзрели и го наблюдаваха с досада, като че кимериецът беше предмет, който го дразни, а не източник на опасност.

— Убий го, Гариан — разпореди благородникът и отново насочи вниманието си към синята сфера. Ариани не помръдна, нито промени израза на лицето си.

Наистина ли този човек вярваше, че е Гариан, зачуди се Конан, когато двойникът на краля приближи към него. Конан първо забеляза меча в ръката му, сетне и съвсем същото, подобно на змия острие — бе мечът, който продаде на Деметрио преди толкова време. Струваше му се, че цяла вечност е изминала оттогава. Тон не се съмняваше повече, че върху това оръжие тегне зла магия. Убеждението му се затвърди, когато мечът бе вдигнат, готов за бой. Разнесе се пронизителен металически хленч, същият, който долови при боя с Мелиус. Тогава реши, че му се причуват странни неща.

И все пак Конан си наложи да се стегне. Смъртта настъпва, когато й дойде времето. Нито един човек не може да избегне орисания му от боговете час.

Оръжието на самозвания Гарнан грозно проблесна във въздуха и Конан се обърна да блокира движението му. Разтърсването от срещата на остриетата бе така силно, че едва не изтръгна ятагана от ръката на кимериеца. В ударите на Мелиус нямаше толкова устрем. Мощта идеше не от някакво магьосничество, а от мъжа, които въртеше меча, но Конан отказваше да повярва, че човешко същество би могло да притежава такава сила. Косите му настръхнаха. В противника му нямаше нищо човешко. Тон внимателно отстъпи и си зададе въпроса срещу какво създание е изправен.

Притиснал в длани синия кристал, без да обръща никакво внимание на двамата противници, които се биеха на не повече от двадесет разкрача от него, Албанус започна да напява с монотонен, протяжен глас:

— Аф-фар меарот. Омини дсас каан…

Конан сякаш почувства бучене, изригващо из глъбините на земята, ала нямаше време да мисли за това сега. Съществото с лицето на Гарнан го издебна и назъбеното острие полетя към тялото му със свръхестествена скорост. Конан вече не се опитваше да възпира, а само отклоняваше движенията на чуждото оръжие, но дори и страничните рикоширащи удари го разтърсваха до петите. Веднъж върхът на омагьосания меч отвори плитка рана в бузата му и от там потече тънка струйка кръв. Отново прозвуча металическият хленч, ала сега тон бе по-силен и почти заглуши монотонните напеви на Албанус.

Съществото отново се завъртя и нанесе страшен удар, който би обезглавил всекиго, ако бе попаднал в целта, но Конан успя да отскочи назад. Змиевидното острие се сгромоляса върху железния крак на една от триногите лампи и го разсече. Лампата бавно се свлече на пода и Конан видя първото истинско изражение върху лицето на странното същество — ужас в погледа, които се взираше в огъня на падащата лампа.