Читать «Конан Разбойника» онлайн - страница 109

Конан и Отсгар се хвърлиха срещу тях със смазваща сила. Първи опита късмета си един як благородник с проскубана брада и с лице, бледо като корем на акула. Отсгар разцепи украсения му с рубини шлем и безкръвния череп под него. Мечът на Конан отметна препаската на инкрустираната му сабя и промуши собственика й по средата. Ударът сигурно бе засегнал гръбнака на боеца, защото, когато Конан издърпа меча си, мумията се наведе странно назад. От разкъсания й корем бликна сух пясък и уродливото тяло се сгърчи под краката на събратята си.

Следващият, който излезе насреща им, беше спретнат младолик капитан от гробищната стража. Красивото му лице се грозеше само от увисналата отворена уста, подпухнала като на удавник. Най-вероятно той бе един от тези, които се бяха самоубили, нетърпеливи да придружат царя в Отвъдното. Създанието вдигна закривената си сабя, вече опръскана с човешка кръв, и замахна към Отсгар. Оръжията на двамата северняци го отблъснаха едновременно и острието се счупи на две. Останалите удари отсякоха ръцете, които се мъчеха да ги ударят с дръжката. С изцъклени очи създанието се обърна и се отдалечи, поклащайки се, а отвратителната му уста крещеше беззвучно.

— ПОДАНИЦИ, ВАШИЯТ ЦАР ИДВА! — Хорасп стоеше на подиума, без да обръща внимание на суматохата в краката си. — БЪРЗО ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА И СЕ ПРИГОТВЕТЕ!

Конан не вярваше, че благородниците ще отворят вратата. Трябваше да се действа бързо. Той разцепи на две една стара мумия-жрец, която държеше в ръка брадва, а Отсгар се пребори с един едър гробищен страж.

Двамата северняци пробиха обръча и се озоваха сред мумиите. Известно време раздаваха свирепи удари наляво и надясно и посипаха балсамираните в гръб. Варваринът погледна надолу и с изненада установи, че е затънал до глезените във вода.

Тя заливаше всичко наоколо, пенестите й вълни отнасяха с лекота телата и останките от мумиите. Радостни викове се понесоха сред бойните крясъци.

— Отворили са дигите! Великата Стикс идва да ни спаси!

Прозрял какво става, Конан се осмели да погледне през рамо към брега на канала. Големи тълпи се трудеха упорито на фона на гаснещото алено слънце. Мяркаха се копия, трескаво се размахваха лопати. Въпреки разстоянието и шума от битката се чуваха слаби, развълнувани викове.

Смел план! Конан съжали, че не се беше сетил сам, макар че така можеха да се издавят всички. Водата неприятно се покачваше над глезените му и той зашляпа към Отсгар, който тъкмо отсичаше разпадащата се ръка на една повалена мумия.

— Селяните отварят каналите — пошепна той в ухото на ваниреца. — Реката ще наводни района и ще отнесе останалите мумии!

— Това беше налудничавата идея на Азрафел! — Отсгар изненадано се огледа. — Сигурно е намерил други глупаци да му помагат!

Конан се усмихна. Можеше да се досети — Азрафел беше селско дете, а баща му бе удавен от хората на Ебнезъб. Но сега предстояха по-спешни неща.