Читать «Конан Непобедимия» онлайн - страница 20

— Велита, когато свирна, разхлабѝ въжето.

Завърза китките на мъртвия със собствения му колан, без да сваля сабята, и пъхна главата си и дясната си ръка в образуваната примка. Когато се изправи, мъжът висеше на гърба му като чувал. Много тежък чувал. Кимериецът си напомни за десетте хиляди жълтици.

— Какво правиш? — попита момичето. — И как се казваш? Дори това не зная.

— Искам да бъда сигурен, че няма да открият тялото в твоята стая. — Той пристъпи към парапета и отново провери абордажната кука — тя не биваше да се изплъзне. Велита нямаше нищо друго върху тялото си, освен медальона. Тя стоеше до него и го наблюдаваше с големите си тъмни, пълни с уплаха очи. — Аз съм Конан от Кимерия — каза гордо младежът и се спусна по въжето, като местеше ръцете си по гладката му повърхност.

Почти веднага почувства напрежението в масивните си ръце и рамене. Беше силен, ала боецът от Замора също не беше птиче перо, при това тежестта му го повличаше надолу със скованата неподвижност на труп. Мъртвите му китки се забиха в гърлото на Конан, ала нямаше никакъв начин да премести центъра на тежест на товара си, докато висеше в нощния въздух на петдесет стъпки от земята.

С обиграно око на планинец той прецени разстоянията и ъглите и спря спускането си в участък от стената, по който нямаше балкони. Заби могъщите си крака в мрамора, оттласна се встрани и се премести на две дълги крачки по широчината на стената, след това отново се отблъсна и като се полюляваше, достигна до мястото, откъдето бе започнал, после отново отскочи встрани. Ускори темпото, докато то заприлича на бяг върху отвесната стена, като се люлееше във все по-голяма дъга. В самото начало мъртвият заморанец го забавяше, ала по-късно допълнителното тегло добави нов тласък към неговия устрем и го приближи към целта му — един друг балкон, който се намираше отдолу, вдясно от първия.

Младежът увисна на десет стъпки от белоснежния каменен парапет. После на пет. На три. Разбра, че увеличава съвсем недостатъчно дъгата на оттласкването си. Не можеше да се изкачи обратно по въжето — китките на пазача почти го бяха задушили — нито пък можеше да продължи придвижването си по-близо до целта.

Обърна се наляво и се засили към балкона. Знаеше, че това е последният му шанс, наблюдаваше как целта му изплува в тъмнината. Този път или трябваше да стигне до нея, или да падне. Десет стъпки. Пет. Три. Две. Не можеше да достигне балкона, беше далеч от него. Отчаяно се оттласна от дяланите камъни на стената, пусна едната си ръка от въжето и се протегна към парапета. Пръстите му несигурно го докоснаха. Уловиха го. Напрегнал всичките си сили, той увисна между въжето и слабата си хватка върху камъка. Увисналият надолу труп го задушаваше; гърлото му гореше. Раменните му стави изпукаха, ала успя да притегни тялото си по-близо до балкона. В следващия миг кракът му се провря между каменните стълбчета на парапета. Все още здраво сграбчил въжето, младежът се прекачи през парапета, сгромоляса се върху хладния мрамор и ненаситно загълта нощния въздух.