Читать «Конан Непобедимия» онлайн - страница 22

Собственикът на таверната щеше да продължи в същия дух, ала Конан го прекъсна.

— Нещо се е случило в двореца? — Той прояви бдителност и отпи дълга глътка от разреденото вино, сякаш бе задал въпроса случайно.

— Ако наричаш „нещо“ един мъртъв кралски съветник плюс още неколцина от кралското домакинство и дузина пребити пазачи, значи наистина „нещо“ се е случило.

— Значи цяла дузина!

— Щом ти казвам, така е било. Претрепани пазачи на всяка крачка, всичките дарове, които Тиридатес получи от Илдиз, били отмъкнати и никой не видял дори косъмче от онези, които свършили цялата работа. Никой нищо не видял в целия палат. Обаче се говори, че двама часовои мярнали как някакъв мъж бягал от двореца. Едър мъж. Някъде колкото тебе на височина.

— Разбира се, че бях аз — изсумтя Конан. — Прескочих стената, след това се върнах обратно и влачех цялата плячка на гръб. Нали разправяш, че всичките дарове били откраднати. — Той изпразни каната и я стовари пред дебелия мъж. — Дай още една.

— Пет скъпоценни камъка, пет танцьорки и златното ковчеже. — Абулетес завъртя канелката и плъзна пълната кана по тезгяха. — Ако плячката не е била дори по-голяма. Всичко са взели. Признавам, че ти не би могъл да направиш тази работа. Признавам. Но защо се интересуваш толкова много от това? Отговори ми на тоя въпрос.

— Аз съм крадец. Някой друг е свършил тази работа вместо мен. Значи онова, което трябва да направя, е да му отнема откраднатото. — Но от кого да отнеме? Анкар не разполагаше с друг план, освен този с Конан, младежът бе сигурен в това. Тогава единствената възможност, която оставаше, бе, че пазачите са се включили в обира, отмъкнали са съкровището и момичетата робини, или пък са се самоубили, понеже са допуснали в палата някой, който е извършил кражбата.

Абулетес се изхрачи върху един шарен парцал и започна да бърше тезгяха.

— Ако питаш мен — каза той разсеяно, — не бих искал да имам нищо общо с това. Онези, които са направили обира, не са от Пустинята. Хората, дето обират крале, не бива да бъдат разгневявани. Всичките са магьосници, ако искаш да знаеш. Спомни си, че никой не ги е видял. Не е забелязал дори косъмче от главите им.

„Може да е бил някой маг“, помисли си Конан, макар че не можеше да си представи защо е притрябвало тъкмо на някой маг да се излага на опасност и да отмъква петте танцьорки от двореца. Освен това магьосниците не бяха така умели, както вярваха повечето хора, и никой друг не знаеше това по-добре от Конан.

— Говориш така, сякаш си загрижен за мене, Абулетес. Обаче нали каза, че в Пустинята нямало приятели.

— Ти харчиш щедро — кисело отвърна собственикът на таверната. — Цялата работа е в това. Не мисли, че влагам нещо повече. Обаче се пазѝ от тази каша в двореца, каквато и да е тя. Онзи, който стои зад нея, е много по-голям от такива като тебе. Ще свършиш с прерязано гърло, а пък аз ще загубя един клиент.

— Може би си прав… Излизам да глътна малко свеж въздух. От тия разговори направо ме заболя стомах.

Той остави кръчмаря, който бе започнал да си мърмори страшни неща под носа, и излезе на улицата. Въздухът в Пустинята бе всичко друго, но не и свеж. Вонята от гниещи отпадъци се смесваше с изпарения от човешки изпражнения и повръщано. Плочите от настилката, в местата, където не бяха изкъртени и нямаше дупки, пълни с тиня, бяха покрити с кал. В мрачните глъбини на една пряка, толкова тясна, че едва позволяваше на по-едър мъж да се промъкне между стените на къщите, жертва на някакъв обир стенеше за помощ. Или пък беше просто примамка, която привличаше хора, за да бъдат окрадени. Двата варианта бяха еднакво вероятни.