Читать «Конан Непобедимия» онлайн - страница 19

— Ще те взема, но се боя, че трябва да останеш тук още една нощ.

— Още една нощ? Ако е необходимо, ще остана. Но защо?

— Утре вечер, по това време, аз отново ще дойда в тази стая. Ти трябва да събереш медальоните тук — с момичетата или без тях. Аз не мога да пренеса повече от една танцьорка през стената, но няма да им сторя зло, обещавам.

Велита захапа долната си устна с малките си бели зъби.

— Тях не ги е грижа, докато клетката, в която стоят, е направена от злато — измърмори тя. — В това, което искаш да направя, има риск.

— Има. Ако не можеш да го направиш, кажи ми. Ще те взема тази нощ и ще се опитам да получа каквото мога за единия медальон.

Още миг тя остана коленичила и намръщена сред оплетените чаршафи.

— Ти рискуваш живота си, а аз… могат само да ме набият с камшик. Кой…

Вратата на затъмнената стая се отвори и Конан затисна устата на девойката. Влезе мъж с ризница, с боядисан в червено гребен на шлема — това показваше, че е капитан. Спря и запримигва в мрака. Беше по-висок от Конан, макар че раменете му бяха може би с един пръст по-тесни.

— Къде си, моме? — изсмя се капитанът и пристъпи към леглото. Конан изчака и му позволи да се приближи. — Зная, че си тук, лисичке с огнено телце. Видели са те как бягаш с изчервено лице от покоите на нашия добър крал. Нужен ти е истински мъж да усмири сърце… Какво!

Конан се хвърли срещу огромния мъж, който отскочи назад и посегна към сабята си. Едната желязна ръка на кимериеца сграбчи капитана за китката, която търсеше сабята, а другата стисна гърлото под обраслото с брада лице. Капитанът не можа да изкрещи, от него не се чу дори вопъл, какъвто човек надава, когато между ребрата му се забие кама.

Двамата едри мъже стояха гърди срещу гърди, краката им се бореха за надмощие върху мозаичните арабески на пода. Кимериецът пусна гърлото на противника си, обви ръката си около кръста му и го притегли по-близо до себе си. В същия миг освободи китката му, пъхна ръката си зад рамото му и сграбчи брадичката му. Ръцете на младежа потрепериха от усилието да изтласка увенчаната с шлем глава назад. Високият капитан се отказа от намерението си да достигне сабята си, сграбчи главата на Конан с две ръце и се опита да счупи врата му.

Дъхът на Конан застърга в гърлото му, кръвта започна да барабани в ушите му. Усещаше миризмата на собствената си пот и тази на мъжа от Замора. Дълбоко в гърдите му се надигна вой. Успя да изтласка главата на врага си назад. Още по-назад. Изведнъж се чу силно изпращяване и капитанът увисна в ръцете му.

Задъхан, кимериецът го пусна да падне. Главата, скрита под шлема, бе извита под невъзможен ъгъл.

— Ти го уби — промълви Велита. — Ти го… аз го познавам. Това е Мариатес, капитан от гвардията. Когато го намерят тук…

— Няма да го намерят тук — отвърна Конан.

Бързо извлече тялото на балкона и измъкна въжето от чувала, който висеше на хълбока му. То достигаше до половината разстояние до земята. Той закачи абордажната кука на каменния парапет и пусна черното въже надолу.