Читать «Конан Завоевателя» онлайн - страница 3

— Сърцето на Ариман! — Пламъкът на паметта стана по-силен. — Варварите го откраднаха от мен!

— Той си спомни — промърмори Ораст. — Извадете го от саркофага.

Другите нерешително се подчиниха, сякаш не желаеха да докоснат върнатия от тях към живот магьосник. После усетиха в ръцете си здрава плът и пулсираща кръв и се разтревожиха. Но го поставиха на масата. Ораст го облече в странна мантия от тъмно кадифе, осеяно със златни звезди и полумесеци, завърза около слепоочията му златна панделка, прибра падащите върху раменете черни къдрици. Ксалтътън ги остави да продължат работата си и не каза нищо дори когато го сложиха върху резбования, приличащ на трон стол с висока абаносова облегалка, широки сребърни подлакътници и златни, прилични на лапи крака. Той седна, тъмните му очи се изпълниха с живот и заблестяха, дълбоки и странни като среднощни тъмни бездни, в които бавно плуваха дълбоко потопени магически светлини.

Ораст погледна скришом другарите си, втренчени с болезнена възхита в странния си гост. Железните им нерви бяха издържали едно голямо изпитание, от което по-слаби мъже щяха да полудеят. Той знаеше, че избраните от него за заговора хора не са мекушави, че куражът им е толкова силен, колкото и престъпните им амбиции и възможности за зли дела. Ораст насочи отново вниманието си към съществото в абаносовия стол. И то най-после заговори.

— Спомням си — каза то със силен, кънтящ глас на немидийски със странен старинен акцент. — Аз съм Ксалтътън, върховен жрец на Сет в Питон, който беше в Ахерон. Сърцето на Ариман… сънувах, че отново съм го намерил… къде е то?

Ораст го сложи в ръката му. Ксалтътън пое дълбоко дъх и погледна светещия в ръката му блестящ скъпоценен камък.

— Те го откраднаха от мен. Много отдавна — каза той. — Това е червеното сърце на нощта, то спасява, но то и погубва. Сърцето е дошло отдалеч и много, много отдавна. Докато е в ръката ми, няма по-силен от мен. Но ми го откраднаха, Ахерон падна и аз бях прогонен в тъмна Стигия. Много неща си спомних, но и много съм забравил. Бях в една далечна страна, отвъд мъгливи празни пространства и бездни, и тъмни океани. Коя година сме сега?

— Краят на годината на лъва, три хиляди години след падането на Ахерон — отговори Ораст.

— Три хиляди години! — промърмори Ксалтътън. — Толкова много? Кои сте вие?

— Аз съм Ораст. Бях жрец на Митра. Този тук е Амалрик, господарят на Тор в Немидия. Другият е Тараск, по-младият брат на краля на Немидия. А този високият е Валерий, законен наследник на трона на Аквилония.

— Защо ми върнахте живота? — попита Ксалтътън. — Какво искате от мен?

Вече беше жив и напълно разсънен, в проницателните му очи светеше незамъглен ум. В държането му нямаше колебание или несигурност. Той премина направо към същността като човек, който знае, че нищо не се дава даром. Ораст посрещна погледа му със същата откровеност.

— Тази нощ ние отворихме вратата на ада, за да освободим душата ти и да я върнем в тялото, защото се нуждаем от твоята помощ. Искаме да поставим Тараск на трона на Немидия и да спечелим за Валерий короната на Аквилония. С твоята черна магия ти можеш да ни помогнеш.