Читать «Конан Завоевателя» онлайн - страница 2

… Топката от жив огън сякаш затрептя в мъртвите съсухрени гърди. Събраните около саркофага мъже дишаха тежко през стиснати зъби. Пред очите им се извърши невиждано чудо. Изсъхналото тяло се разшири и удължи. Бинтовете се разпаднаха в кафява пепел. Съсухрените крайници се изпълниха с плът и се изправиха. Землистият цвят започна да изсветлява.

— Всемогъщи Митра! — прошепна високият жълтокос мъж отляво. — Той не бил стигиец. Поне това излезе вярно.

Един треперещ пръст даде отново знак за тишина. Кучето навън престана да вие. Мумията изстена, сякаш сънуваше кошмар. А после и този звук замря и настъпи тишина, в която жълтокосият ясно чу тежката врата да скърца, сякаш някой отвън силно я натиска. Той се обърна, стиснал дръжката на сабята си, но мъжът с хермелиновата мантия прошепна.

— Стой! Не сечи веригата! Ако ти е мил животът, не се приближавай до вратата!

Жълтокосият вдигна рамене, спря и се втренчи в мумията. Мъжът в нефритения саркофаг беше жив: висок, силен, гол, с бяла кожа и черна коса и брада. Лежеше неподвижен с широко отворени очи и празен като на новородено поглед. Големият скъпоценен камък на гърдите му светеше и искреше.

Мъжът с хермелиновата наметка залитна от безпределно напрежение.

— Велика Ищар! — възкликна той. — Това е Ксалтътън!… Жив! Валерий! Тараск! Амалрик! Виждате ли? Виждате ли? Вие се съмнявахте в моето изкуство… но аз успях! Тази нощ стегнахме до отворените врати на ада и духовете на тъмнината се събраха около нас… да, те го преследваха чак до вратата… но ние върнахме към живот великия магьосник.

— И обрекохме душите си на вечни мъки — промърмори дребният смугъл мъж — Тараск.

Жълтокосият — Валерий — дрезгаво се изсмя.

— Какво по-големи мъки от самия живот? Всички сме прокълнати още от рождение. Освен това кой не би разменил жалката си душа за царски трон?

— В погледа му няма никаква интелигентност, Ораст — каза едрият мъж.

— Той е мъртъв много отдавна — отвърна Ораст. Сега е като току-що пробудил се човек. Умът му е празен след дългия сън… не, той не беше заспал, той беше мъртъв. Ние върнахме духа му от царството на мъртвите и бездните на нощта и на забравата. Аз ще говоря с него.

Той се наведе над саркофага, вторачи поглед в широките тъмни очи на мъжа и бавно каза:

— Събуди се, Ксалтътън!

Устните на мъжа механично се раздвижиха.

— Ксалтътън! — още по-настойчиво прошепна Ораст. — Ти си Ксалтътън! Ти си Ксалтътън от Питон в Ахерон.

Слаба светлина трепна в тъмните очи.

— Аз бях Ксалтътън — прошепна той. — Аз съм мъртъв.

— Ти си Ксалтътън! — извика Орастис. — Ти не си мъртъв! Ти си жив!

— Аз съм Ксалтътън — чу се тайнствен шепот. — Но аз съм мъртъв. Умрях в къщата си в Кеми, в Стигия.

— Жреците, които те отровиха и мумифицираха тялото ти с черните си магии, запазиха непокътнати всичките ти органи! — извика Ораст. — И ти отново си жив! Сърцето на Ариман възстанови живота ти, върна духа ти от бездната на вечността и мрака.