Читать «Коледа е тъжно време за бедните» онлайн - страница 3

— Аз също нямам семейство, Чарли — каза мисис Гадшил. Тя говореше уж нехайно и вежливостта й бе насилена. — По-точно, сега децата не са при мен. Имам три деца и седем внучета, но нито едно от тях не се накани да ми погостува тук на изток, в Ню Йорк. Разбира се, аз познавам проблемите им. Знам, че е трудно да се пътува с деца по празниците, макар че на тяхна възраст аз някак се справях, но хората са устроени различно и не бива да ги виним за неща, които не разбираме. Но аз знам как се чувстваш, Чарли. Аз също нямам семейство. Самотна съм като тебе.

Думите на мисис Гадшил не го трогнаха. Може и да е самотна, но тя живее в десетстаен апартамент с трима слуги, с купища долари и диаманти, а колко бедни деца имаше в покрайнините, които биха се радвали да докопат храната, изхвърляна от готвачката й. Той се замисли за бедните деца. Седна на един стол във фоайето и продължи да мисли за тях.

Те страдаха най-много. Възбудата около Коледа се появяваше с началото на есента и сякаш обземаше и тях. След Деня на благодарността приготовленията се набиваха в очите им. Всичко бе така нагласено, че нямаше как да го пропуснат. Гирлянди и украшения се виждаха навсякъде. Биеха камбани. На всеки ъгъл стърчаха коледни дървета и дядоколедовци. Списанията и вестниците бяха пълни със снимки. Всяка стена и витрина в града им нашепваше, че ако бъдат добри, ще получат онова, което пожелаят. Дори и да не знаеха да четат, пак щяха да го разберат. И слепи да бяха, също щяха да го разберат. То проникваше във въздуха, който бедните деца дишаха. Всеки път, когато излизаха да се разходят, те виждаха скъпите играчки по витрините на магазините. Пишеха писма на Дядо Коледа, бащите и майките обещаваха да ги пуснат, но заспяха ли децата, изгаряха ги в печката. И когато най-после настъпеше коледната утрин, как можеше да им се обясни, как можеше да им се каже, че дядо Коледа се отбива само при богатите и е напълно чужд на добротата? Нима можеше да ги погледнеш в очите, като си им дал само едно балонче или захарно петле?

Преди няколко вечери, на път за дома си, Чарли видя една жена и малко момиченце да вървят по Петдесет и девета улица. Момиченцето плачеше. Той се досети защо плаче. Детето плачеше, защото бе видяло всичките играчки на витрините и не можеше да разбере защо нито една от тях не е за него. Майка му сигурно беше чистачка или прислужница в ресторант и Чарли си представи как се връщат в стая като неговата, със зеленясали стени, без отопление, на Бъдни вечер, за да изядат една консервна кутия със супа. Той видя как момичето окачва скъсания си чорап и заспива, а майката започва да тършува в чантата си с надеждата, че ще намери нещо за чорапа. Видението му бе нарушено от повикването на единайсетия етаж. Качи се, а мистър и мисис Фулър вече чакаха. Пожелаха му весела Коледа и той каза:

— Това не е кой знае какъв празник за мене, мисис Фулър. Коледа е тъжно време за бедните.

— Имаш ли деца, Чарли? — попита мисис Фулър.