Читать «Ключовете на царството» онлайн - страница 2

— Вашата икономка вече ми показа моята стая. Вярвам, че няма да ви смущавам като ви гостувам няколко дни. Какво великолепно време беше днес след обяд. Какви багри!… Като се изкачвахме от Тайнкасъл насам, почти си въобразих, че се намирам в скъпия ни Сан Моралес. — Той се загледа с втренчен поглед през прозореца, в който дневната светлина вече отслабваше.

Старецът се усмихна леко при този намек за отец Тарант и семинарията — елегантността на Слийт, погледът му като острие на нож, даже и признакът на суровост в ноздрите, всичко това му придаваше напълно противоположен вид.

— Вярвам, че ще Ви бъде удобно — промълви той. — Ей сега ще си похапнем. Съжалявам, че не мога да Ви предложа вечеря. Ние някак свикнахме да вечеряме с шотландски чай.

С полуобърната глава, Слийт кимна небрежно. И наистина, в този момент в стаята влезе мис Мофат и като дръпна избелелите пердета, се залови безшумно да слага масата. Гостът неволно се замисли иронично колко много подхождаше на стаята това неутрално създание, което му хвърли плах поглед. Въпреки че се ядоса за миг като я видя да слага масата за трима, нейното присъствие му даде възможност благополучно да поведе разговора към общи въпроси.

Когато двамата духовници седнаха, гостът се впусна да хвали специалния карарски мрамор, доставен от епископа за вътрешната украса на новата тайнкасълска катедрала. След като хапна с апетит от сложената пред него шунка, яйца и бъбреци, той прие да му налеят чаша чай от металическия чайник. Докато мажеше масло върху препечен хляб, чу домакина да казва благо:

— Нали нямате нищо против Андрей да си изяде супата с нас. Андрей, негова милост е монсеньор Слийт!

Слийт вдигна бързо глава. Едно момче на около девет години се беше вмъкнало тихо в стаята и след кратка нерешителност, по време на която се закова на място и подръпна синята си фланелка, примъкни се на стола си и посегна машинално към каната с мляко. Когато се наведе над чинията си, върху грозното му чело с изпъкнали кости падна една къдрица от мократа кестенява коса — комплимент за сюнгера на мис Мофат. В чудните му сини очи се долавяше детинско усещане за надвиснала беда — те бяха толкова неспокойни, че то не смееше да ги вдигне.

Секретарят на епископа се отпусна на мястото си и продължи да се храни. Моментът не беше удобен. Все пак, от време на време погледът му се отправяше крадешком към момчето.

— Значи ти си Андрей! — Благоприличието изискваше от него да каже някоя дума, даже и да прояви известна благосклонност. — И ходиш на училище тук, нали?