Читать «Ключовете на царството» онлайн - страница 5

— Вие бихте ли желали да прекарате собственото си детство в това сиропиталище?

— Има ли нужда да говоря лично за себе си, отче? Аз ви казах… даже и като държим сметка за обстоятелствата… положението е крайно нередно и трябва да му се сложи край. Освен това… — той разпери ръце, — ако вие си отидете, ние трябва да му намерим място.

— Вие сте решили, изглежда, да се отървете от мен. И мен ли ще поверите на сестрите?

— Не, разбира се. Вие можете да отидете в Дома за стари свещеници в Клинтън. Там е истинско място за пълна почивка.

Старецът се изсмя със сух, кратък смях.

— Аз ще имам достатъчно пълна почивка, когато умра. Докато съм жив, не искам да ме пращат при никакви стари свещеници. Може да ви се види чудно… но никога не съм могъл да търпя духовниците, събрани заедно.

Слийт се усмихна болезнено и с известно смущение.

— Нищо не ми се вижда чудно от ваша страна, отче. Но, меко казано… репутацията ви, даже и преди да отидете в Китай… целият ви живот е бил особен.

Настъпи мълчание. Отец Чисхолм каза с тих глас:

— Аз пред Бога ще дам сметка за живота си.

По-младият духовник наведе очи с неприятното чувство, че е постъпил неделикатно. Беше отишъл твърде далече. Въпреки че беше студен по природа, винаги се стремеше да бъде справедлив, даже и внимателен. Той съобрази да си придаде вид, че се чувства неловко.

— Естествено, аз не претендирам да ви бъда съдия… или инквизитор. Още нищо не е решено. За това съм дошъл тук. Трябва да видим какво ще ни покажат следващите няколко дни. — Той пристъпи към вратата. — Сега отивам на църква. Моля, не си правете труда. Аз знам пътя. — Устата му се разкриви в неохотна усмивка на излизане от стаята.

Отец Чисхолм остана седнал до масата, неподвижен, с очи, покрити с ръка, сякаш беше дълбоко унесен в мисли. Чувстваше се смазан от тази заплаха, надвиснала така внезапно над него, над спокойното му убежище, извоювано с такива тежки усилия. Вроденото му примирение, така дълго пресилвано, отказваше да се преклони пред нея. Внезапно той се почувства празен и изтощен, нежелан и от Бога, и от хората. Болезнена тъга изпълни гърдите му. Такава дребна работа. И, все пак, толкова голяма. Идваше му да се развика: „Господи, Господи, защо ме изостави?“. Отец Чисхолм стана тежко и се качи на горния етаж.

В таванската стая малкият Андрей си беше легнал и вече спеше. Момчето лежеше на една страна. Едната му мършава ръка беше сгъната пред него върху възглавницата, като че ли искаше да се запази от нещо. Като се загледа в него, отец Чисхолм извади крушата от джоба си и я сложи върху дрехите му, сгънати на стола до леглото. Тогава реши, че няма друга работа тук.

Лек ветрен разклати муселиновите пердета. Старецът пристъпи до прозореца и го разтвори. Звездите трептяха по мразовитото небе. Под тези звезди се бяха изнизали годините на живота му с всичката му нелепост, изграден върху немощните му усилия, без форма или благородство. Струваше му се, че беше изминало толкова кратко време от детството му, когато самият той беше момче, тичаше и се смееше в същия този град Туидсайд. Мислите му литнаха назад към миналото. Ако имаше изобщо някакъв план в живота му, без съмнение първата негова черта беше начертана през онзи априлски съботен ден преди шестдесет години и тя мина напълно незабелязана. Толкова несмущавано беше щастието му тогава…