Читать «Ключовете на царството» онлайн - страница 16

Отначало той очевидно не подозираше целта й, но по едно време, когато шумът на придошлата вода стигна до ухото му, се спря.

— По кой път вървим, Лизбет? Не можем да минем при тухларницата като е придошла Туид.

— Мълчи, Алекс… не си хаби силите да говориш. — Тя го успокои и му помогна да продължи пътя си.

Стигнаха до моста, тесен, висящ, направен от дъски, с телено въже отстрани като перило. Той минаваше над най-тясното място на реката и беше съвсем здрав, но рядко се използваше, тъй като тухларницата, която обслужваше, отдавна беше затворена. Когато Елизабет стъпи върху него, чернотата и оглушителния рев на водата й вдъхнаха известно смътно съмнение, може би предчувствие. Тя се спря, защото нямаше място за двамата да вървят един до друг, и погледна назад към превития и мокър до костите си съпруг, подтиквана от изблик на чудна майчинска нежност.

— Улови ли се за въжето?

— Да, улових се.

Тя видя ясно, че дебелото телено въже беше стиснато в грамадната му шепа. Загрижена, задъхана и измъчвана от черни мисли, тя не можеше да разсъждава повече.

— Върви близо до мен тогава. — Елизабет се обърна и го поведе.

Закрачиха по моста. Към средата кракът на мъжа се подхлъзна от една дъска, разлигавена от дъжда. Такова подхлъзване би имало малко значение през друга нощ. Сега то имаше по-голямо значение, защото Туид беше придошла и водите й се бяха издигнали до дъските на моста. Изведнъж бързият порой напълни ботуша му с вода. Той започна да се бори срещу дърпането на тази неудържима тежест. Но в Етал бяха сломили силата му. И другият му крак се подхлъзна, двата му ботуша се напълниха с вода и станаха тежки като напълнени с олово.

Като чу вика му, тя се обърна бързо, изпищя и го хвана. Когато реката изтръгна теленото въже от пръстите му, двете й ръце го обгърнаха здраво; в течение на един безкраен миг тя се бори с всички сили, отчаяно, да го удържи. После ревът и чернотата на водите ги притеглиха надолу.

Франсис ги чака през цялата нощ. Но те не дойдоха. На сутринта ги намериха след отлива, прегърнати, в тихата вода близо до пясъчния насип срещу устието на реката.

Глава II

В един септемврийски ден, вторник вечерта, четири години по-късно, когато изминаваше нощния си път на връщане от корабостроителницата в Дароу, като се влачеше изморен към олющената двойна табела на хлебарницата на Даниел Глени, Франсис Чисхолм вече беше взел важно решение. Той мина полека през набрашнения коридор, който отделяше хлебарницата от магазина — дребната му снага, странно свита в твърде големите за нея дрехи, лицето му изпоцапано, на главата му мъжки каскет, килнат назад — и когато влезе през задната врата и сложи на умивалника празното канче, в което си носеше храна за обяд, черните му младежки очи горяха от огъня на това решение.

В кухнята Малкъм Глени заемаше масата — изцапаната й покривка както винаги беше отрупана с чинии — подпрян на един лакът над „Нотариалната служба“ от Лок. Пълният бледен юноша на седемнадесет години приглаждаше с едната си ръка назад черната си мазна коса и сваляше истински дъжд от пърхот върху яката си, а с другата току нападаше баницата, изпечена от майка му нарочно за него след завръщането му от Армстронг колеж.