Читать «Ключовете на царството» онлайн - страница 14

Но пиенето на чая свърши и не можеше да бъде продължавано повече. Настъпи тягостно мълчание. Какво ли е станало с него?… Няма ли, няма ли да се върне най-после? Сякаш болна от безпокойство, Елизабет не можеше повече да се въздържа. Тя хвърли към мраморния часовник последен поглед, пропит с мрачни предчувствия, и стана от стола си.

— Ще ме извиниш, лельо Поли, трябва да изтичам до долу, да видя защо се бави. Няма да се бавя много.

Франсис беше страдал по време на тези напрегнати минути… преследван от видението на една тясна уличка, потънала в мрак, гъмжило от непознати лица, бъркотии, баща му обграден… бие се, пада под краката на тълпата… главата му тупва зловещо, като се удря върху паветата, да ти прилошее като слушаш. Изведнъж той разбра, че трепери.

— Нека и аз да дойда, мамо! — извика той.

— Глупости, момче! — Тя се усмихна леко. — Ти стой тук да забавляваш гостите.

За голяма изненада леля Поли поклати глава. Досега тя с нищо не беше издала все по-силното си безпокойство. И сега не го издаде. Но с внушителна твърдост забеляза:

— Вземи момчето със себе си, Елизабет. Нора и аз можем и сами да стоим.

Последва мълчание, по време на което Франсис молеше с очи.

— Добре… можеш да дойдеш.

Майка му го загърна с дебелото палто, после наметна пелерината си, улови момчето за ръката и излезе от топлата светла стая.

* * *

Навън валеше като из ведро и беше тъмно като в рог. Дъждовната вода се пенеше, като се удряше в камъните и се стичаше в каналите на пустите улици. Когато започнаха да се изкачват с големи усилия по Меркат Уайнд, покрай далечния площад и замъгленото осветление на общинския салон, нов страх като че ли изскочи от бурния мрак и сви сърцето на Франсис. Той се опита да се бори срещу него, като стисна устни и нагоди крачките си към бързия ход на майка си.

Десет минути по-късно прекосиха реката по моста Бордър бридж и се запътиха покрай наводнения кей към барака 3. Там майка му спря смаяна. Бараката беше заключена, празна. Тя се обърна нерешително, после внезапно забеляза слаба светлина, мъждукаща сред дъжда и нощния мрак на около една миля нагоре по реката — барака №5, където живееше Сам Мърлиз, помощник-надзирател. Макар че Мърлиз беше загубен човек, пияница, сигурно можеше да им даде сведения. Тя пак тръгна решително. Закрачи с усилие през потъналата във вода ливада, като се препъваше в невидими буци, плетища и трапове. Франсис крачеше до нея и усещаше как страхът й нараства с всяка нова стъпка.

Най-после стигнаха до другата барака, дървена постройка от накатранени дъски, здраво закрепена за речния бряг зад високия каменен кей и множество прострени мрежи. Франсис не можеше да понася повече. Втурна се напред с разтуптяно сърце и блъсна вратата. После, като завършек на целия ден, прекаран в страхове, извика, силно задушаван от мъка, с облещени от смайване очи. Баща му беше там със Сам Мърлиз, прострян на една пейка. Лицето му беше бледо и окървавено, едната му ръка — превързана грубо с превръзка през рамо, над едната му вежда имаше голяма кървава рана. И двамата мъже бяха по фланела и ботуши. На близката маса имаше чаши и една пръстена кана, един мръсен кървав сюнгер беше захвърлен до черпака с мътна вода. Ветроупорният фенер хвърляше върху тях жълта ивица слаба светлина, докато зад тях синкавите сенки пълзяха и трептяха в тайнствените ъгли и под покрива, по който дъждовните капки биеха като по барабан.