Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 8

Въпреки че начина на обличане на леля ми се бе променил, дизайна на апартамента й бе останал същия. Освен няколко наръчника по недвижими имоти върху масичката за кафе, шестдесетте и седемдесетте все още властваха в апартамента с една спалня. Завеси на ресни висяха от рамката на вратата на спалнята й, а полуизгорели свещи заемаха всеки свободен сантиметър от полицата на камината до пода.

Докато сменях пропитите ми с дъжд дрехи със сухи в спретнатата баня на Леля Либи, си представих какъв ли би бил живота ми, ако никога не бях срещнала Александър. Каква ли щях да стана? Дулсвил беше прекалено скучен за момиче като мен. Вероятно щях да се окажа в Хипстървил, в апартамент подобен на този на леля ми, само че щеше да има покрити с восък свещници, черни дантелени завеси и Гаргойли по рамката на леглото ми.

Но какво значение щеше да има, ако нямаше да мога да го деля с Александър? Щях да живея самостоятелно и нощ след нощ да работя, вероятно, като барманка в Клуб Ковчег. Почувствах как пристъп на самота ме обзема заради леля ми, която се хранеше, спеше и живееше сама, откакто се помнех. Вместо да й доскучее от независимия й живот, леля Либи сякаш разцъфтяваше в него. Излизаше често на срещи и имаше широк кръг от приятели в театралните среди. Леля Либи беше страхотна. Някой толкова готин като нея може да има всеки мъж, който си пожелае.

Повторих сенките си с цвят на шоколад и очната си линия, и подсуших влажната си коса. Подуших сос терияки и намерих леля ми — тази, която винаги съм познавала, облечена в избродирани дънки, украсени с камъни сандали и вързана през врата й блузка под лененото сако — да разбърква нещо в тиган.

Въздъхнах, облекчена, че леля ми се бе върнала към своя вкус.

Леля Либи ни сервира здравословните предястия. Седяхме на масичката й за кафе върху свръхголеми и несъответстващи си пухкави възглавници, заобиколени от свещи, тамян, и ухание на подправките от азиатската гозба.

— Мисля, че ще се омъжвам! — обяви тя внезапно. — Умирах си да ти кажа.

— Така ли? — изненадано я попитах аз. — Поздравления! Татко не спомена…

— Е, добре де, не е официално или нещо такова. Всъщност, ние все още не сме излизали на среща. Срещнах го миналата вечер.

Лицето на леля ми се обагри в червено. Тя грабна една кафява чантичка, което лежеше върху креслото й в индийски десен и извади едно разноцветно портмоне. Отвори го и ми показа една хартиена салфетка. На нея имаше едно мъжко име и телефонен номер.

— Има красив почерк, нали?

— Дейвън. Готино име.

— Нямам търпение да ти разкажа всичко за него.

— Кажи ми всичко!

— Той има светло сини очи и прошарена в черно и бяло коса.

— Звучи ми мистериозно.

— Забелязах го в публиката, докато бях на сцената. Почти не успях да го различа, защото бе точно зад светлината на прожекторите. Той има най-пронизващите сини очи, които някога съм виждала. Очите ни се срещнаха и аз забравих репликите си. Стоях там, замръзнала все едно с часове. Той имаше абсолютно хипнотизиращ поглед.