Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 7

— Отказа ли се от актьорството? — попитах.

— Не, то е в кръвта ми — каза тя. — Всъщност сега правя one-woman show. Можеш да извадиш момичето от актьорството, но не и актьорството от момичето.

Почувствах се облекчена.

— One-woman show… Това е чудесно. Сигурно съвсем скоро ще се сдобиеш със свой собствен Оскар.

Леля Либи се разкикоти, но после отново стана сериозна. Капките дъжд биеха по стъклата, а чистачките се бореха да ги почистят, докато ние пътувахме към апартамента й.

Почувствах нещо странно, когато погледнах през прозореца. Мрачна сянка бе покрила града като одеяло, докато карахме през него. Стори ми се, че докато преминавахме покрай църквата зърнах прилепи да кръжат около нея.

— Ау! Тези приличат на…

— Прилепи?

— Да.

— Свили са си гнездо в едно от помещенията на магазина. Ще се влюбиш в тях!

— Жестоко!

— Както ще харесаш къщата, която току-що дадохме под наем.

— Наистина ли? Обитавано ли е от призраци?

— Определено. Става въпрос за полуразрушено имение.

— Имение? — попитах. Може би бе същото, в което Александър и Джеймсън се бяха настанили последния път, когато бях тук.

— Да — отвърна леля.

— Е, сигурно тук има много такива — подметнах.

— Чак много не. Пък и като това друго няма.

— Какво имаш предвид?

— Необитаемо е от години. Задният двор е напълно обрасъл и мисля, че стъпалата имат нужда от основен ремонт, но май на новите наематели това не ги интересува.

— Тази на Ленокс Хил Роуд ли?

— Да. От къде знаеш?

— Ъъъ… Помня, че видях нейни снимки във вестника последният път, когато дойдох тук — излъгах.

— Прилича ми на къща, в която ще се влюбиш. Нямаше да се изненадам, ако се бе оказала обладана от духове.

Ако някой бе наел къщата, тогава къде Александър и Джеймсън бяха отседнали? И как въобще щях да ги намеря?

— Имаш ли все още ключ? Може ми ще ми позволят да направя една обиколка.

— Не, мъжът, който я нае взе ключа.

— А как изглеждаше той?

Леля ми ми се стори объркана.

— Просто се чудех какъв човек би наел това имение. Може би принц или изпълнителен директор — намекнах и аз.

— Този човек не беше принц, а по-скоро джентълмен. И наистина изглеждаше зловещо — по един призрачен начин. Предполагам затова и му харесва къщата.

— Джеймсън! — изтърсих аз в момента, в който Леля Либи натисна клаксона и наби спирачка.

Една лястовичка излетя пред нас.

— Спирам на птичките — ми каза тя с усмивка.

Зачудих се защо Джеймсън ще наема имението. Планираха ли да останат за неопределен период от време? Сърцето ми замря. След това си спомних успокоителните думи на Александър: „Ще се върна скоро.“ Но какво задържаше гаджето ми тук?

Завихме по три лентовата улица на Леля Либи и тя уверено или по скоро самонадеяно, набута своя Фолксваген „Костенурка“ в едно анорексично малко пространство между един камион и един оранжев скутер. Леля Либи заключи с верига предното колело. Отвори входната врата на обикновената къща от 40-те години, отключи пощенската си кутия, а после и вратата на апартамента си. Леля Либи имаше толкова ключове колкото и портиера на гимназия Дулсвил.

Още преди да влезем уханието на лавандула ни лъхна от пукнатините на вратата на апартамента. След като влязохме полъх на аромат от цветя ме удари сякаш току-що бях влязла в ботаническа градина.