Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 63

С Александър пропълзяхме по напукания тротоар, пристъпвайки по найлонови покривала и изхвърлени пирони. Аз се спрях на прага на входната врата и я задържах леко открехната.

Когато отново бях в компанията на Александър всичко друго — Подземният свят, Дулсвил и Тъмницата — ми изглеждаха странно далечни.

Веднъж щом бяхме вътре, изкачихме трите реда от стъпала водещи до вратата на камбанарията. Хванала ръката на Александър, го последвах през прага и нагоре по безкрайното спираловидно стълбище. Когато най-сетне се добрахме до върха му, се оказахме толкова високо над града, че ми се струваше, че ако се присегна ще докосна звездите.

Една гигантска медна камбана висеше от чугунена А-образна греда. Докоснах ръждясалата камбана, която бе потъмняла и ерозирала от времето. От нея не се подаваше нито връвчица, нито чукало. Камбаната най-вероятно тежеше повече от четвърт тон, но дори ако се опитах да я задействам по правилния начин, пак нямаше да съм способна да я накарам да произведе звън.

— Ами ако тази камбана произвежда автоматизиран звън — попитах Александър. — Ще е оглушителен.

— Не и тази антика — каза, слагайки длани на нея. — Не е звъняла с години. Виж.

Той ми показа едно гнездо на птички и набралите се паяжини по оплетените чугунени въжета.

Александър ми помогна да заобиколим камбаната. Там ни чакаше запален свещник, много малки свещички и черна дантелена покривка положена пред арката. А раницата му бе пълна с лакомства.

— Красиво е! — прегърнах го с всичка сила. Докато аз пристъпвах сантиметър по сантиметър напред, за да надникна през арката, Александър държеше ръката ми за опора. Бях прекарала последните няколко нощи заровена в най-ниските дебри на цял Хипстървил. Тази вечер щях да прекарам на най-високата му точка.

Гледката бе спираща дъха. Жълтеникави звезди обсипваха цялото нощно небе и блещукаха сякаш намигаха. Откриваше ни се панорамна гледка към цял Хипстървил. Градът изглеждаше като миниатюрен модел поставен на някоя витрина на магазин — от онези с мънички лампички, дървета и коли.

Облегнах се на Александър увих ръка около кръста му, а той около рамото ми и заедно се загледахме в живописната вечерна картина, която ни се откриваше.

— Мисля, че това там е апартамента на Леля Либи — казах като посочих една група от къщички.

— Аз пък мисля, че мога да видя през прозореца й — заяде се той. — Макар че нямам подобни зрителни способности.

— Ами… все пак си мисля, че това е нейният апартамент.

— Но леля ти Либи живее в тази част на града — каза, кимайки ми към жилищен район на няколко километра от мястото, което бях посочила аз.

Чувството ми за ориентация никакво го нямаше.

— Е, добре, но знам, че това ей там е Мейн Стрийт. А това там са паркът, гарата и музея — казах гордо, сочейки, за да покажа местата, за които говорех.

— Казвал ли съм ти, че си най-красивата екскурзоводка, която някога съм виждал? — повдигна ме и ме завъртя, подарявайки ми страстна целувка. Когато ме върна на мястото ми не само камбанарията, но и целият град ми се въртеше.