Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 62

Джагър се замисли за миг, а после нареди на свитата си да се отдръпне.

— Още не си видял всичко, на което съм способен. Тук, по средата на полето, може да говориш с гръмки фрази, но аз все още имам членовете на клуба зад гърба си.

С тези думи, Джагър и гангстерите му изчезнаха в мрака.

Финикс остана на място. А аз едвам намирах сили да дишам. Щом дори не бе трепнал в компанията на три агресивно настроени вампири, какво оставаше на обикновен смъртен като мен да направи?

Закрачи между класовете и мина само на няколко метра от мястото, където се криех.

Гледах да не мърдам и да не дишам.

Затворих очи. Всеки момент щеше да ме открие. След известно време намерих сили най-сетне да отворя очи. Финикс не се виждаше отникъде. Беше изчезнал.

Почаках малко, за да се убедя, че пътя е чист и после се затичах по обратния път през полето, оградата и самотния черен път. Махах с ръце и крещях истерично, когато седмицата се появи по пътя. Пътниците ме видяха и сигнализираха на шофьора.

Когато автобуса отби и аз се свлякох на една празна седалка, чух звука от ускоряващия мотор, който ни изпревари.

Глава 12. Среща с вампир

Слязох от седмицата на спирката на Леля Либи, избърсах калните си обувки и изчистих полепналите пшеничени зърна по оплетената коса и дрехите си. Повторих разигралата се среща около кръга по посевите, отново в съзнанието си. Още не можех да повярвам, че толкова съм грешала за Финикс — бях си представяла, лилавокосият моторист, които изглеждаше по-мистериозен и мрачен дори от отмъстителя на Александър, за далеч по-опасен. Но отвъд цялото си перчене, той явно просто е искал клубът да остане тайна и когато е разбрал, че някой има други планове за него, е започнал да крои свой собствени. Бях преценила грешно Финикс, така както учениците от Гимназия Дулсвил винаги бяха съдили погрешно за мен.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато най-сетне забелязах черният Мерцедес да приближава по трилентовия път. Александър отвори вратата на колата за мен, а аз се затичах към него. След няколко бързи целувки и звукът от клаксона на чакащият ни миниван зад нас, се качих в колата и потеглихме.

— Къде ще ме заведеш? — попитах, когато поехме през центъра нагоре по дългият и лъкатушещ път към един хълм.

— Нямахме време да се поразходим, за да опознаем града, затова си помислих да те заведа тук — каза Александър.

Александър продължи да кара нагоре по осеяният със завой път, който на места бе толкова стръмен, че ми се струваше, че се движим под прав ъгъл. На върха на хълма се извисяваше камбанария стигаща чак до небесата. Александър отби, по напукания асфалтов парцел, като избяга от няколко дупки, и паркира.

— Това е камбанарията, която видях, когато с Леля Либи те чакахме на фестивала на изкуствата!

Бялата камбанария беше историческа забележителност на местността и датираше от 1800-та година. Беше с прост дизайн състоящ се единствено от наблюдателница и все още работещ часовник. Боята бе олющена, а покривът направо се разпадаше. Огромна табела поставена до стария кладенец няколко метра по-надолу, молеше за извинение посетителите за породеното неудобство от състоящият се в момента ремонт.