Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 43

На леля ми и трябваха няколко секунди, за да разгледа обстановката в Клуб Ковчег, започвайки с неоновите надгробни плочи.

— Обожавам го! — изстреля тя.

Аз обаче бях слисана. Настроението в клуба напълно се бе променило от посещението ми предишната нощ. Беше като тайното парти на сладките шестнадесет годишни. Никаква бяла пудра или сиво червило не можеха да прикрият акнето, скобите и дъвките, които вървяха неотменно с разбеснялата се тълпа в клуба. Естествено, че някои от тийнейджърите, танцуваха на страховитата музика и експериментираха с по-тъмната модна палитра, но като цяло за повечето това си бе шанс да са без мама и татко и да се издокарат за вечерта.

Дори и леля за знаеше за промяната, надали щеше да й пука особено. Тя поглъщаше обстановката както пристрастен към тена се радва на слънцето.

— Този клуб е страхотен! — каза ми тя. — Не знаех, че има място, което да прилича толкова много на теб.

— Нито пък аз — отвърнах.

— Кой пее? — попита ме тя като се люлееше в такт с музиката.

— Скелетите.

— Трябва да си взема албума им — каза тя. — Имам предвид да си го сваля. Все тая.

Когато започнахме да навлизаме в клуба, забелязах група по-възрастни танцуващи и забавляващи се готици. И те като мен оглеждаха по-младите посетители с презрение. Може би трябваше да се отърся от предразсъдъците си.

— Искам да утоля с нещо жаждата си — каза ми леля, когато забеляза заредения с бутилки, обвити в паяжини, бар.

— Хайде. Аз черпя — предложих й.

— Категорично не.

Обслужи ни сервитьорка от вчера.

— Хей, не съм ли те виждала някъде преди?

— Ъъъ… не.

— Мога да се закълна, че снощи те видях тук.

— Страхувам се, че ме бъркаш с някого.

— Беше тук с гаджето си. Той е висок и много секси.

— Не сме били ние.

— За жалост, вчера си беше вкъщи — призна леля ми. — Бях я завързала цяла нощ.

— Е, сигурно съм се припознала.

— С моята племенница? Тя е единствена по рода си.

Леля ми прочете безалкохолните специалитети, които бяха гравирани на една надгробна плоча до касата.

— Ще вземем две питиета „Лудница“, моля. Без алкохол.

— И без това тази вечер сервираме само безалкохолни. Не печелим много от бакшиши през тийнейджърската вечер.

— Ами, ще си спомним за това, когато оставяме бакшиш — каза леля ми. — Искам да ви споделя, че и аз дълги години съм била сервитьорка, така че напълно ви разбирам.

Леля Либи имаше навика да говори с всеки като с приятел.

Тогава улових Ромео с периферното ми зрение.

Той се приближи към нас, за да вземе няколко черешки от пластмасовата кутия сложена пред мен.

Аз се свих и скрих лице в чантичката си, правейки се че търся нещо.

— Той е сладък — каза ми леля като ме побутна с лакът.

— Лельо Либи! — възмутих се аз.

— Не бъди срамежлива. Но за какво ти го казвам това? Ти си имаш гадже. Между другото кога ще се запозная с този Александър Стърлинг?

— Шттттт!

— Какво? Да не би да казах нещо не на място?

Ромео спря пред нас и ме посочи ме с пръст сякаш се опитваше да си спомни името ми.

— Не съм ли те виждал…?

— Бъркате я с някого — каза му леля. — Хайде да танцуваме.

След тези думи пресушихме на екс питиетата си и завладяхме дансинга.