Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 37

Най-сетне довлачих Александър до бара:

— Забеляза ли това?

— Да забележа кое? — попита наивно.

— Момичетата?

— Какви момичета?

— Ехо-о-о! Ти се притесняваше да ме доведеш тук, но след всичко, което видях току-що май аз трябваше да съм тази, която да се притеснява.

— Не знам за какво говориш — каза напълно сериозен.

— На всички момичета тук им потекоха лигите като те видяха!

Александър се изчерви, а после се засмя леко.

— Е, но има само едно момиче, с което да съм тук и то седи точно тук — каза той.

Барманката, груба на вид жена, която се бе появила с поръчана от някой бира, ни попита за нашата поръчка.

С Александър си избрахме Гилотината.

Александър изглеждаше като ангел на фона на неоновите надгробни плочи, докато нежните му чувствени очи гледаха право в моите. Изглеждаше по-щастлив от всякога, сякаш това бе мястото, където най-много искаше да бъде — тук в този клуб с мен. Уви покровителствено ръце около мен, заключвайки пръсти. Все още чувствах силната болка от самотата, която изпитваше Александър. Той бе прекарал толкова много време в таванската си стаичка, сам, където и да бе Дулсвил или Хипстървил, единствената му неотлъчна компания бе зловещият му и все пак грижовен иконом. Бях развълнувана, че ще сега стана част от нощният живот на Александър.

Разбира се, пак не можех да се възпра от мисли за това какво ли става сега долу в Тъмницата. Дали присъединяваха нов член? От къде ли бяха всички? Дали Финикс и Джагър сега се биеха? Умирах да кажа на Александър за подземния клуб, но място пълно с кръвожадни вампири бе точно това, което бе оставил зад себе си в Румъния. Той бе далеч по-щастлив в среда, където смъртни се обличат като вампири, отколкото в такава, където вампири се обличат като смъртни. Пък и дори да исках не бях сигурна, че мога отново да намеря вратата в форма на ковчег.

— Изглеждаш ми разсеяна — забеляза Александър.

— Всъщност, просто си мислех за теб.

— Е, не е нужно да си мислиш за мен, аз съм точно тук до теб — наведе се към мен и ми подари една целувка, която изпрати тръпка чак до върховете на ботушите ми.

После остави питиетата ни на бара, пое ръката ми и ме поведе към дансинга.

През следващият един час танцувахме, мятахме се и се целувахме, забравяйки за малко всички различия между смъртни и безсмъртни.

Докато DJ-я преплиташе края на една песен с началото на друга, аз поспрях за момент да си поема дъх. Изтягайки шия, забелязах един познат горе на балкона, седящ на канапе във формата на ковчег, докато един свещник пред него осветяваше призрачно бялата му коса и кървавочервените й връхчета.

Грабнах ръката на Александър и го поведох към другия край на дансинга, извън зрителното поле на балкона. Не исках Джагър да се раздрънка пред Александър, че ме е видял в Тъмницата. Исках да му кажа сама.

— Защо ме доведе тук?

— Помислих си, че ще е по-весело, ако сме на по-прикрито място.

— Но тук е претъпкано, едва мога да дишам. Защо не отидем ей там и да си починем — предложи, сочейки ми канапетата, намиращи се точно от другата страна на дансинга.