Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 14

— Може ли да видя Александър? — попитах аз нетърпеливо.

Със свръх големите кафяви ръкавици за топло, Джеймсън отвори вратата на старинната фурна и извади една тавичка със сладки картофи покрити с алуминиево фолио. Зад него гледката през зацапаното от мърсотия стъкло на прозореца ми се стори като маслена хотелска картина — залязващо слънце едвам надничащо през перестите облаци.

— Знаеш, че Александър предпочита да спи през деня — напомни ми той.

— Естествено… аз само си помислих…

— Е, голяма изненада е, че пристигнахте — каза той като учтиво се опитваше да ме забавлява. — Сигурен съм, Александър много ще се зарадва, че сте тук.

— И аз така се надявам! Колко дълго планирате с Александър да останете тук? — попитах.

Джеймсън спря, след това сякаш се разсея.

— Дали сложих масата? — почуди се той.

— Съжалявам, че се натрапих по този начин — извиних се. — Мога ли да ти помогна с подреждането й?

— Това няма да е необходимо, госпожице Рейвън. Защо не седнете да си починете в кабинета. Александър скоро ще слезе.

— Може ли да разгледам набързо наоколо?

— Разбира се, но останете на първия етаж. Днес нямах време да почистя другите стаи — каза той.

Ако първия етаж изглеждаше така след почистването на Джеймсън, можех да си представя как изглеждаше втория. Купчини прах се бяха насъбрали във всеки ъгъл и паяжини висяха от античния кристален полилей. Имотът бе твърде огромен, за да може един зловещ човек да почисти всичко. Имението бе най-малко десет пъти по-студено от вилата им в Дулсвил и далеч по-празно. Дървената подова настилка беше неравна и издута от влагата. Поскитах се из коридора: портретите по стените липсваха, а тапетите бяха избеляли и изпъстрени с петна. Всички стени и стаи бяха голи, включително и тези, които очевидно преди са служели за гостна и библиотека. Единственото изключение беше трапезарията в нея бе разположена продълговата каменна маса, с антични черни, кадифени столове по един за всеки край.

Джеймсън ме бе предупредил да се огранича само до първия етаж сякаш беше добрата вещица Глинда, която казва на Дороти да ходи само по пътя със жълтите павета. От подножието на грандиозното стълбище в края на първия ред стъпала можех да видя единствено един прозорец със завеси в кралско синьо. Почудих се какво имаше след следващите два реда стъпала, които се намираха извън полезрението ми над мен. Осъзнавайки, че ще имам само секунда преди Джеймсън да започне да подрежда масата, се промъкнах по някогашното величествено стълбище. Точно както Дороти и аз не последвах указания ми път.

Тръпки затанцуваха надолу по гръбнака ми, докато се промъквах през тесния и самотен коридор. Отварях врата след врата, за да открия празни спални и дрешници, а стъпките ми отекваха в пустите пространства. Докато стаите на вилата в Дулсвил бяха пълни с мебели, книги и антични спомени, стаите в тази къща бяха лишени от каквито и да било спомени. Единствената стая, която показваше някакви признаци на живот се намираше в дъното на коридора. Съдържанието й беше: едно единично легло и един скрин изработен от кедрово дърво. Предположих, че това бе стаята на Джеймсън.