Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 12

— Чух ви! — изкрещя шофьора.

Дъждът беше спрял. Забързах нагоре по Ленокс Хил Роуд, като тичах през локви и прескачах лигави, но готини дъждовни червей.

Окъпани от дъжда имоти се редяха по улицата. Чистите зелени поляни бяха напоени и няколко клона и листа бяха разпилени по асфалтовите алеи.

И тогава на края на глухата уличка, ясно като пред буря, се виждаше чудовищната сграда на имението. Страховитото имение изглеждаше по-буренясало и занемарено от последния път, когато го бях посетила.

Пара просмукана във въздуха, създаваше призрачна мъгла около разкошната къща. Мъх и бръшлян обвиваха къщата като в гигантска паяжина. Каменните гаргойли надвиснали върху артистично изработените врати от ковано желязо сякаш ми се смееха докато се приближавах. Забита в изсъхналата и буренясала ливадата стоеше табела на „Happy Homes“. Набързо отминах изпочупеното басейнче за птици и се заизкачвах по полусрутената каменна пътечка. Сърцето ми заби лудо, когато най-после добрах до познатата куполовидната дървена входна врата.

Чукчето с формата на дракон, което беше останало в ръката ми при първата ми визита не беше сменено. Може би все още лежеше в дивите храсталаци, където го бях захвърлила.

Почуках на вратата.

Зачаках. И чаках.

Джеймсън не отвори. Заблъсках отново с ръка по вратата. Все още никакъв отговор. Нито една от скъсаните завеси не помръдна.

Завъртях ръждясалата дръжка и се опитах да бутна вратата към дървеното антре, но се оказа заключена.

Затичах се по влажната трева до входа на прислугата в задната част на къщата. Прелетях по няколкото напукани циментови стъпала и се взрях в сводестата дървена задна врата. Нямаше звънец, на който да позвъня или чукче, с което да почукам. Затова заблъсках с ръка по вратата. Когато никой не отвори, се огледах за друга врата.

Започвах да се тревожа, че все пак не Александър и Джеймсън са наели това място. Нямаше никакви знаци подсказващи присъствието на гаджето ми и иконома му. Надникнах в прозореца на мазето, което ми се стори в същото необитаемо състояние.

Забелязах дървото, на което преди се бях покатерила, за да надзърна в стаята на Александър. Може би щях пак да мога да се уверя, че той е вътре, ако изкачването на мокрото от дъжда дърво бе по силите ми.

Огледах задния двор, за да видя дали мерцедеса на Джеймсън не е някъде тук. На напукания асфалт на пътя нямаше никакви коли. Видях една бетонна пейка и една красиво изработена градинска арка от ковано желязо отрупана с пълзящи лозя. Ниска каменна стена във формата на кръг с едно херувимче в средата, някога представлявала езерце сега бе пълна само с дъждовна вода. Забелязах разпадащ се едноместен гараж, който за моя изненада си стоеше непокътнат, въпреки че изглеждаше, че ще се срути дори и от едно леко побутване с лакът. Поех право към него. Сърцето ми биеше все по-лудо, докато тичах натам. Видях, че на вратата има катинар, при това чисто нов.

Въпреки че бях добра в промъкването на разни места, в разбиването на ключалки никак не ме биваше. Нуждаех се от помощта на приятелчето идиот на момчето Били, факира с джунджурийките — Хенри, но той очевидно беше на много километри от тук. Порутеният гараж беше по-здрав, отколкото изглеждаше. Използвайки цялата си сила не успях да помръдна нито една от олющените от боя дървени дъски.