Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 234

Отец Гомес тежко се сгромоляса и главата му се удари с трясък в един камък. Студената вода тутакси го свести, но докато кашляше и се мъчеше да се изправи, Балтамос напрегна цялата си нищожна сила и натисна главата му във водата. Без да обръща внимание на демона, който яростно жилеше лицето и очите му, той продължи да натиска.

Демонът внезапно изчезна и едва тогава Балтамос отпусна ръце. Мъжът беше мъртъв. Когато се увери напълно в това, ангелът го измъкна от водата, положи го по гръб на тревата, скръсти ръцете му на гърдите и затвори очите му.

После се изправи, омаломощен от умора и болка.

— Барух! — прошепна той. — О, Барух, мили мой, не мога да направя нищо повече. Уил и момичето са в безопасност и всичко ще бъде наред, но моят край дойде, макар да умрях още тогава, заедно с теб, обич моя.

Сред лехите с боб, оклюмали на следобедния пек, Мери чу гласа на Атал, но не можеше да каже дали улавя вълнение или тревога. Може би беше паднало още едно дърво? Или мъжът с пушката се беше появил?

— Погледни! Погледни! — извика Атал, като я побутваше с хобота си.

Мери извади далекогледа от джоба си и го насочи нагоре.

— Кажи ми какво прави! — изрече нетърпеливо Атал. — Усещам, че става нещо, но не мога да го видя.

Зловещият поток в небесата се беше укротил. Не можеше да се каже, че е секнал напълно. Мери огледа внимателно небето и забеляза множество малки струи и завихряния, но прахът вече не наподобяваше пълноводна река. Всъщност падаше надолу като сняг.

Тя се сети за дърветата. Цветовете, които се отваряха нагоре, щяха да пият от този златен дъжд. Мери почти ги усещаше как го приветстват с пресъхналите си от жажда гърла, копнели за него толкова дълго.

— Малките! — посочи с хобот Атал.

Мери се обърна с далекогледа в ръка и видя Лира и Уил да се връщат. Все още бяха далеч и не бързаха. Бяха се хванали за ръце и си говореха, сближили глави, слепи и глухи за целия останал свят.

Тя понечи да вдигне далекогледа към очите си, но се сдържа и го пъхна в джоба си. Нямаше нужда от него — и така знаеше какво ще види. Двамата щяха да искрят като чисто злато. Щяха да бъдат живият образ на човешкото щастие, заложено в самата им природа.

Прахът, рукнал от звездите, беше намерил отново своя дом и тези две пораснали деца, опиянени от щастие, бяха причината за всичко.

36.

Счупената стрела

Съдбата ни забива клинове железни и се промъква между тях.

Андрю Марвел

Двата демона се прокрадваха през заспалото село, прекосиха обления от лунната светлина площад в центъра и спряха пред вратата на Мери. Надникнаха предпазливо вътре, но видяха само спящата жена. Отдръпнаха се и тръгнаха през осветената площадка към дървото с надвисналите клони.

Дългите клони протягаха спираловидните си листа кажи-речи до земята. Много бавно и внимателно, за да не вдигат шум, двата силуета се промъкнаха през завесата от листа и видяха онова, което търсеха — момчето и момичето, заспали прегърнати.

Те се приближиха тихо и ги докоснаха с носовете, лапите, мустаците си, къпейки се в животворната им топлина, но безкрайно предпазливо, за да не ги събудят.