Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 232

Събуха обувките и чорапите си и седнаха върху зеленясалите камъни край потока. Когато потопиха крака в студената вода, през тях премина тръпка на удоволствие.

— Гладен съм — каза Уил.

— И аз — кимна Лира, но усещаше и още нещо, едновременно щастливо и болезнено чувство, което напираше в нея, но тя не можеше да определи какво е.

Те разгърнаха платното и хапнаха хляб и сирене. Кой знае защо ръцете им бяха бавни и непохватни, а храната нямаше вкус, макар питките да бяха прясно опечени и с хрускава коричка, а сиренето солено и добре узряло.

Лира взе един от дребните червени плодове.

— Уил… — повика го с разтуптяно сърце. И нежно поднесе плода към устните му.

В очите му прочете, че е разбрал какво прави и не се осмелява да заговори от щастие. Пръстите й още бяха на устните му и той усети трепета им. Вдигна ръка и задържа нейната, но никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Бяха смутени и опиянени от щастие.

Като две пеперуди, непохватни и също толкова безтегловни, устните им се докоснаха. И още преди да са осъзнали случващото се, те вече бяха вкопчени в прегръдка и притискаха едно в друго разгорещените си лица.

— Помниш ли какво каза Мери? — прошепна той. — Когато харесваш някого, веднага го разбираш… Тогава, в планината, преди да те отвлекат… Ти спеше, а аз казах на Пан…

— Чух — промълви Лира. — Бях будна и исках да ти кажа същото. Вече знам какво изпитвам към теб от самото начало. Обичам те, Уил, обичам те…

Думите й го хвърлиха в трепет. Зацелува разгорещеното й лице, шепнейки същите думи, вдъхвайки аромата на тялото й и на косите с дъх на мед. Влажните й устни още пазеха вкуса на малкия червен плод.

Около тях светът сякаш беше затаил дъх.

Балтамос беше скован от ужас.

Той побягна нагоре по потока, по-далеч от дърветата, стиснал в ръка драскащия, жилещ и хапещ демон, с единственото желание да се скрие от човека, който го следваше като обезумял.

Не биваше да му позволява да го стигне. Знаеше, че отец Гомес ще го убие, без да се замисли. Ангел от неговия ранг не можеше да се мери физически с човек, дори да беше здрав и силен, а Балтамос не беше нито едното, нито другото. Беше сломен от мъка по Барух и от срам, че е изоставил Уил. Вече нямаше сила дори да лети.

— Спри, спри! — извика мъжът. — Моля те, не бягай! Не мога да те видя… Хайде да поговорим, искаш ли? Само не наранявай демона ми, умолявам те…

Всъщност демонът беше този, който нараняваше Балтамос. Ангелът виждаше зеления бръмбар през събраните си длани и усещаше как яките му челюсти се забиват яростно в слабата му плът. Разтвореше ли ръце, демонът щеше да избяга, и той напрегна цялата си воля, за да не му позволи да се изтръгне.

— Насам — заповяда той. — Последвай ме. Излез от гората. Искам да говоря с теб, а там не е най-подходящото място.

— Кой си ти, за Бога? Не мога да те видя. Ела по-близо! Не бързай толкова, моля те!

Бързината беше единствената защита на Балтамос и той продължи нагоре по потока, като се опитваше да не обръща внимание на жилещия демон.