Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 230

— Разбира се. Никога не бих го дал на друг.

— Не поглеждай назад — предупреди тя, без да забавя крачка. Ето ги пак! Отляво.

— Вървят след нас! — зарадвано възкликна Уил. — Тихо!

— Така си и мислех! Добре, сега ще се правим, че ги търсим, и ще надничаме на най-невероятни места.

Това се превръщаше в игра. Скоро стигнаха до някакво езерце и започнаха да търсят из тръстиките и калта, като си подмятаха, че демоните им сигурно са приели формата на жаби иди водни бръмбари, а може би плужеци. Лира вдигна голям шум около някаква мравка, която уж била настъпила, и с престорено съчувствие я питаше защо не иска дай говори, след като толкова много прилича на Пан, че просто не може да не е той.

Но в един момент, когато беше сигурна, че не я чуват, тя се наведе към Уил и прошепна на ухото му:

— Наистина ли трябваше да ги оставим? Кажи ми, че нямахме друг избор!

— Да, трябваше. За теб беше по-тежко, отколкото за мен, но нямахме избор. Ти беше обещала на Роджър и трябваше да изпълниш обещанието си.

— А и ти трябваше да говориш с баща си още веднъж…

— И да ги освободим всичките.

— Така е. И се радвам, че успяхме. И Пан ще се радва един ден, когато аз умра. Направихме нещо много хубаво.

Слънцето се беше вдигнало високо, въздухът стана по-топъл и те започнаха да си търсят сянка. Към обяд се озоваха в подножието на висок хълм. Когато стигнаха върха, Лира се хвърли на тревата и заяви:

— Слушай, ако скоро не открием някаква сенчица…

От другата страна на хълма се гушеше малка долчинка, гъсто обрасла с храсти, и двамата предположиха, че може да се намери и извор. Спуснаха се по склона и там сред глогините и тръстиките откриха малко изворче, бълбукащо между скалите.

Потопиха запотените си лица във водата и пиха с наслада, после тръгнаха надолу по течението. С всяка крачка поточето ставаше все по-широко и буйно.

— Как ли го прави? — изумена изрече Лира. — Отникъде не се влива вода, но тук е по-широко, отколкото горе!

Уил, който наблюдаваше с крайчеца на окото двете следващи ги сенки, забеляза как те прескочиха през трънаците и се спотаиха в храсталака. Той само посочи с ръка нататък, като в същото време обясняваше:

— Просто тук водата тече по-бавно и затова се събира във вирчета… Скриха се ей там! — прошепна и кимна към малка китка дървета в подножието на хълма.

Сърцето на Лира биеше така лудо, че тя усещаше пулса в гърлото си. Двамата се спогледаха продължително, после се обърнаха и тръгнаха по течението на потока. Храсталакът ставаше все по-гъст. Водата минаваше през зелени тунели и излизаше на изпъстрени с цветя полянки, за да потъне отново в зеленината.

В подножието на хълма поточето навлизаше в малка горичка от сребристи дървета.

Отец Гомес наблюдаваше от върха на хълма. Не беше никак трудно да ги следва — независимо от убеждението на Мери, в откритата савана имаше доста места, където можеше да се скрие, а сред конопените дървета и смолистите храсти беше още по-лесно. Момчето и момичето често се оглеждаха, сякаш подозираха, че някой ги следи, и той трябваше да ги следва от разстояние, но с напредването на деня те като че станаха по-непредпазливи и спряха да обръщат внимание на околността, погълнати един от друг.