Читать «Картбланш» онлайн - страница 8

Бонд не им обърна внимание и се съсредоточи да поддържа скоростта, докато караше към целта си, воден само от слабото осветление — непълната луна на небето и фара на обречения влак, много по-ярък и кръгъл от небесната лампа.

Трета глава

Неизбежната смърт му тежеше.

Ниъл Дън клечеше сред бурените на десетина метра от железопътната стрелка. Той присви очи, втренчи се в помръкващата светлина на ранната вечер в кабинката на машиниста в приближаващия се товарен влак на сръбските железници и си помисли: Трагедия.

Смъртта обикновено беше разхищение, а Дън мразеше разхищенията. За него това граничеше с грях. Дизелови локомотиви, хидравлични помпи, подвижни мостове, електрически мотори, компютри, монтажни линии — всички машини бяха предназначени да изпълняват задачите си с възможно минимална загуба.

Смъртта беше прахосване на продуктивност.

Но тази вечер нямаше начин да я избегне.

Той погледна на юг, към отблясъците бяла светлина от фара на влака върху релсите, и после се озърна наоколо. Мерцедесът беше паркиран под правилен ъгъл и не се виждаше от влака. Това беше поредното прецизно изчисление, което Дън бе включил в плановете си за вечерта. Той си спомни гласа на шефа си.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант.

Дън забеляза сянката на главата на машиниста в кабината на дизеловия локомотив. Смърт… Той прогони мисълта.

Влакът вече беше на около петстотин метра.

Алдо Карич се приближи до него.

— Скоростта? — обърна се Дън към сърбина на средна възраст. Добра ли е? Струва ми се бавна.

— Не, добра е — отвърна сърбинът на развален английски. Сега я увеличава. Виж. Добра е.

Грамадният като мечок Карич всмукна въздух през зъбите си. Беше нервен по време на вечерята. Призна, че не е, защото може да го арестуват или уволнят, а защото ще му бъде трудно да запази в тайна десетте хиляди евро, включително от съпругата и двете си деца.

Дън отново погледна влака и пресметна скоростта, масата и наклона. Да, всичко беше точно. На този етап дори ако някой се опиташе да спре влака или диспечерът в Белград случайно забележеше, че нещо не е наред, обадеше се на машиниста и му заповядаше да удари спирачки, щеше да бъде физически невъзможно влакът да спре, преди да тръгне по релсите, сега преместени, за да го измамят.

Дън си напомни, че понякога смъртта е необходима.

Влакът беше на триста метра.

Всичко щеше да свърши за деветдесет секунди. И после…

Но какво беше това? Дън изведнъж съзря движение в близката нива. Неясен силует препускаше по неравната земя. Беше се насочил право към железопътната линия.

— Виждаш ли това? — попита той.

Карич ахна.

— Да, виждам. Кола. Какво става?

На бледата лунна светлина Дън видя малкия светъл автомобил, който препускаше по хълмчетата и заобикаляше дървета и части от огради. Как можеше шофьорът да кара толкова бързо по такъв терен? Изглеждаше невъзможно.

Вероятно тийнейджъри щурееха в някоя от глупавите си игри. Докато гледаше лудешкото препускане, Дън изчисли скоростта и ъглите. Ако не намалеше, колата щеше да прекоси линията секунди преди да мине влакът, но трябваше да ги прескочи, защото там нямаше прелез. Ако се заклещеше на релсите, локомотивът щеше да я смачка като зеленчукова консерва. Ала това нямаше да повлияе на мисията на Дън. Малкият автомобил щеше да бъде запратен встрани и влакът щеше да продължи смъртоносния си ход.