Читать «Картбланш» онлайн - страница 45

Дън беше активирал компютъризираната система и натиснал двата червени бутона едновременно, за да даде начало на процеса. Застрахователната отговорност изискваше в сградата да бъде оповестено сто и осемдесет секундно предупреждение, записано на езици, които се говорят от деветдесет процента от работниците. Би отнело повече време да се отмени предпазната мярка, но ако не беше заровен в тунела, натрапникът сигурно бе затрупан в моргата. Ако някой дойдеше да разпитва за изчезнал човек, Хидт щеше да отговори: „Разбира се, ще проверим… Какво? Боже мой, нямахме представа! Направихме всичко, каквото трябваше. Поставихме табели на оградата. И как така не е чул записаното предупреждение? Съжалявам, но не сме виновни“.

— Петнайсет секунди — отбеляза Дън.

Настъпи мълчание. Хидт започна да брои беззвучно, мърдайки устни.

Таймерът на стената стигна до нула и компютърът изпрати предварително настроения сигнал до детонаторите.

Отначало те не видяха пламъка на експлозията. Първите взривове бяха вътрешни и слаби, за да съборят носещите греди. Но няколко секунди по-късно блеснаха светлинни експлозии като от папарашки фотоапарати, последвани от звука на коледни бомбички и сетне по-плътни гърмежи. Болницата се разтресе и после, сякаш коленичила, за да предложи врата си на секирата на палач, бавно се наклони и рухна. Към небето бързо се вдигнаха облаци прах и пушек.

— Хората сигурно са чули. Трябва да тръгваме — каза Дън след няколко минути.

Хидт обаче беше хипнотизиран от купчините отломки, съвсем различни от елегантната, макар и порутена сграда допреди малко. Нещото се беше превърнало в нищо.

— Северан — настоя Дън.

Хидт установи, че е възбуден. Замисли се за Джесика Барнс, белите ѝ коси и бялата сбръчкана кожа. Тя не знаеше за „Геена“, затова той не я беше довел там днес, но съжаляваше, че не е с него. Е, щеше да я помоли да се срещнат в кабинета му и после да я закара у дома.

Стомахът му приятно потрепна — усещане, свръхзаредено от спомена за трупа, който беше намерил в „Зелена инициатива“ сутринта, и онова, което предстоеше да се случи утре.

Сто мъртви…

— Да, да.

Северан Хидт взе куфарчето си и излезе навън, но не се качи веднага в аудито. Обърна се и още веднъж се вгледа в прахоляка и пушека, които се разнасяха над разрушената сграда. Взривяването беше извършено. Той си напомни да благодари на екипа. Поставянето на експлозиви беше изкуство. Номерът не беше да взривиш цялата сграда, а да премахнеш онова, което я държи изправена, и да оставиш гравитацията да свърши останалата работа.

Петнайсета глава

Пъстри сенки преминаваха по редиците със захарно цвекло на нивата в ранния следобед.

Джеймс Бонд лежеше по гръб с разперени ръце и крака като дете, което прави фигури в снега и не иска да се прибира вкъщи. Заобиколен от ниски зелени листа, той се намираше на трийсетина метра от старата военна болница, която едва не го беше затрупала. Беше оглушал надяваше се временно — от ударните вълни на пластичния експлозив. Стискал беше очите си затворени заради ярката светлина и летящите отломки, но трябваше да използва двете си ръце, за да успее да избяга, като изкърти вратата на психиатричното отделение, докато главните взривове се детонираха и сградата се срутваше зад него.