Читать «Кандид (или оптимизмът» онлайн - страница 15

— Госпожице — отговори старата жена, — вие не знаете какъв е моят род, а ако ви покажа задника си не бихте говорила, както говорите сега, и бихте се въздържала от преценките си.

Тези думи събудиха крайно любопитство у Кюнегонд и Кандид. Старицата им заговори с тези думи:

ГЛАВА XI

ИСТОРИЯТА НА СТАРИЦАТА

Очите ми не са били винаги зачервени и заградени с алени кръгове, носът ми не винаги се е допирал до брадичката ми и не съм била винаги слугиня. Дъщеря съм на папа Урбан X и на принцеса Палестрина. До четиринадесетгодишна възраст ме възпитаваха в дворец, на който всичките замъци на вашите германски барони не биха заслужавали да послужат и за конюшни; една от моите рокли струваше повече, отколкото целият блясък на Вестфалия. Моята красота, грация и дарби разцъфтяваха сред удоволствията, надеждите и уважението на всички. Аз вече вдъхвах любов, гърдите ми се заобляха, и то какви гърди! Бели, твърди, изваяни като гръдта на Венера в двореца на Медичите. И какви очи, какви клепки, какви черни мигли! Какви пламъци блестяха в двете ми зеници и затъмняваха блясъка на звездите, както ми казваха поетите от квартала. Жените, които ме обличаха и събличаха, примираха от възторг, гледайки ме отпред и отзад, и всички мъже биха желали да бъдат на тяхно място.

Бях сгодена за владетеля на Маса-Карара. Какъв принц! Красив като мен, изтъкан от благост и чар, с блестящ ум и изгарящ от любов. Обичах го така, както се обича за първи път, с жар, до идолопоклонство. Започнаха приготовления за сватбата: то беше нечуван разкош, невиждано великолепие; празненства, конните състезания, комичните опери нямаха край; цяла Италия съчиняваше сонети за мен (нямаше нито един сносен сонет). Наближаваше часът на моето щастие, когато една стара маркиза, която била някога любовница на моя принц, го покани на чай в дома си. За по-малко от два часа той умря в страшни гърчове. Но всичко това е само дреболия. В отчаянието си моята майка, която беше много по-малко опечалена от мен, поиска да ме откъсне за известно време от този злокобен дворец. Тя притежаваше много красиво имение близо до Гаета. Заминахме с една галера, позлатена като олтара на черквата „Свети Петър“ в Рим и ето, че един корсарски кораб от Сале връхлетя върху нашия кораб и го плени. Войниците ни се защитаваха като войници на папата — хвърлиха оръжието си, паднаха на колене и поискаха милост от корсарите.

Веднага ни съблякоха голи като маймуни: и майка ми, и почетните дами, и мен. Бързината, с която тези господа събличат хората, е достойна за възхищение. Но най-много ме изненада това, че на всички ни бръкнаха с пръст в едно място, където ние, жените, обикновено поставяме само тръбичката на клизмата. Тази церемония ми се видя много странна — ето как съди човек за всичко, когато не е излизал от страната си. По-късно разбрах, че това било, за да видели дали не сме скрили там диаманти, такъв бил обичаят, установен от незапомнени времена между цивилизованите нации, които обикалят по моретата. Научих, че господа малтийските рицари-монаси не пропущали никога случая да направят тази проверка, когато залавяли турци или туркини, това било закон на международното право, който никога не се нарушавал.