Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 58

Когато затваря вратата на затвора след себе си, преследващите го шумове замлъкват. Изведнъж сякаш пада в бездната, а мълчанието е безпределно. Какво става с него? Защо не отваря вратата, за да пусне вътре глъчката, залязващия мрак, ароматите, прахта? Превил гръб, задъхан, той кръстосва напред-назад по коридора. Нагайката се изплъзва от ръката му, но не се навежда да я вдигне. Ходи, ходи, брадата му е потънала в гушата, а ръцете му са кръстосани зад гърба. Изведнъж той се хвърля към вратата на килията и я отваря решително.

Зунайра се прикрива с длани, ужасена от бруталността на тъмничаря.

— Махайте се… — казва й той. — Скоро ще настъпи нощ. Възползвайте се, за да изчезнете, и час по-бързо напуснете този град на побъркани. Тичайте колкото имате сили и най-вече не се обръщайте, каквото и да се случи, иначе ще ви постигне съдбата на жената на Лот.

Зунайра не разбира какво иска надзирателят. Тя се покрива с бурката си, смятайки, че е ударил последният й час.

— Махайте се оттук — умолява я Атик. — Тръгвайте, не стойте така. Ще им кажа, че вината е моя, че съм забравил да заключа веригата. Аз съм пущун като тях. Ще ме ругаят, но няма да ми сторят зло.

— Какво става?

— Не ме гледайте така. Грабвайте си бурката и излезте…

— Но къде да се дяна?

— Където и да е, само не оставайте тук.

Тя поклаща глава. Ръцете й търсят нещо под завивката, но не успяват да го намерят.

— Не — заявява тя. — Вече почерних едно семейство, няма да постъпя така и с друго.

— Най-лошото, което могат да ми сторят, е да ме изхвърлят. Но хич не ме интересува. Сега си вървете.

— Нямам къде да ида. Родителите ми са мъртви или поне се водят изчезнали. Последната нишка, която ме свързваше с този свят, аз сама прерязах. Гореше светлинка, аз духнах, за да я превърна във факла, но я угасих. Вече нищо не ме задържа тук. Наистина ще си тръгна, но не както вие ми предлагате.