Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 41

— Ще спра, когато загася мотора — упорства шофьорът, гримасничейки комично. — А сега какво ще правим? Да те оставя ли пред вас?

— Не веднага. Трябва малко да дойда на себе си. Тъй като не преставаш да ми проглушаваш ушите с принудителния си пост, какво ще речеш да идем при Кхорсан и да похапнем шишчета? Аз черпя.

— Предупреждавам те, че ям за четирима.

— Няма да ме уплашиш.

— Ти си добрият принц, шефе. Благодарение на тебе ще се наплюскам до насита.

Гостилницата на Кхорсан се намира на ъгъла на една порутена уличка, точно срещу спирката на автобусите. Пушеците от скарата си съперничат с вихрушките, които остават след преминаването на колите. Няколкото клиенти, сред които и тъмничарят Атик, заемащи грубите, подредени нагъсто под ракитовия свод маси, се отнасят с безразличие към слънцето и към ескадрилите мухи, задоволяват се само да пропъждат изгладнелите хлапетии, привлечени от мириса на печено месо. С шкембе до коленете и брада до пъпа, Кхорсан разпалва жарта с ветрило. С другата ръка той обръща парчетата месо, метнати върху огъня, и си облизва джуките, когато констатира, че поредните вкусотии са готови. Не обръща никакво внимание на спиращия пред него джип. Точно е обърнал ветрилото, за да прочисти струпалия се около лицето му прахоляк, без същевременно да изпуска от очи свистящите котлети. Касим му показва четири пръста, заемайки място върху една проядена от дървояди пейка; с кимане на глава Кхорсан дава знак, че е приел поръчката, и продължава старателно да следва ритуала си.

Атик поглежда часовника си. Нетърпението му е очевидно, но нервността му нараства най-вече от появата на Касим Абдул Яббар. Какво ще си помисли той, сварвайки го в гостилничката, след като домът му е на две крачки? Свива врат в раменете си и се прикрива с ръка, докато келнерът му донася огромен сандвич, обвит в амбалажна хартия. Атик го пуска в найлонов плик, оставя банкноти на масата и си тръгва, без да чака ресто. В момента, когато смята, че се е измъкнал, ръката на Касим го улавя.

— От мене ли бягаш, Атик?

Тъмничарят се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Ама ти върна ли се?

— Защо бягаш като мокър парцал? Да не ми се сърдиш за нещо?

— Нищо подобно.

Касим клати недоволно глава.

— Искаш ли да ти кажа истината, Атик? Не е хубаво това, което правиш. Не, моля ти се, не е необходимо да се цупиш. Аз не ти чета конско. Просто имам усещането, че напоследък много си се променил и хич не ми харесваш. Естествено, ядовете ти не ми влизат в работата, ала не мога да се преструвам, че въобще не ме интересуваш. Вероятно причината е в дългите години, които прекарахме заедно, понякога блажени, но по-често в неволя. Нямам намерение да ти се бъркам, но съм длъжен да те предупредя, че като потъваш толкова дълбоко в грижите си, накрая няма да можеш да се измъкнеш оттам.

— Не съм угрижен и за никъде не бързам. Просто понякога ме налягат черни мисли, това е всичко.

Касим не крие, че не му вярва. Навежда се към него.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не съм по харчовете.