Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 39

— Не се чувствам добре на село.

Шофьорът кимва, без да е убеден. С крайчеца на окото си той наблюдава спътника си и решава, че поведението му е странно за човек, който е изгубил майка си. Преодолява един завой и подхваща отново:

— Един твой братовчед ми разказа, че майка ти е била светица.

— Добра жена беше.

— Ще ти липсва ли?

— Вероятно, но не ми е ясно как. Тя беше глухоняма. Малко спомени имам от нея, ако говоря честно. Пък и излязох от село съвсем млад. На дванайсет години препусках от една граница до друга, за да изкарам залък хляб. Рядко се връщах в родния край. Един рамадан от три. Така че малко познавах починалата. За мен тя беше жената, която ме е родила. Това е всичко. Бях шестият от четиринайсет момчета и най-безинтересният. Начумерен, темерут, с бърз юмрук, смятах, че сме прекалено много в коптора. И че на останалите им липсват амбиции. От една страна, покойната беше изключително дискретна. Старият обичаше да повтаря, че я е взел, за да не обсъжда заповедите му. Тази шега го караше да се смее с цяло гърло. Голям присмехулник е старият. Пинтия, но добряк. Нямаше цел в живота. Редките семейни пререкания преминаваха в мълчание и повече го забавляваха, отколкото да го гневят…

Тези навеи от миналото изпълват погледа му с приглушен блясък. Издава устни напред и млъква. Не е тъжен; по-скоро изглежда ядосан, като че ли спомените го объркват. След дълго мълчание се прокашля и добавя, обръщайки се надясно:

— Може пък и да е светица. В края на краищата, защо не? Тя не чуваше и не изричаше мерзости.

— Блажена е била.

— Е, все пак не е чак така. Беше спокойна, не познаваше злоба и неприязън. Ще я запомня с усмивката й, неизменна, широка, когато беше доволна, и по-сдържана, когато й се противоречеше. Вероятно заминах толкова млад именно по тази причина. Имах усещането, че се обръщам към стена.

Шофьорът протяга глава през прозореца, за да се изплюе. Плюнката му се изпълва с прах и се залепва за брадата му. Той я избърсва с длан и казва със странно весел тон:

— Аз пък не познавам майка си. Умряла е, когато ме е раждала. Била е на четиринайсет години. Старецът ми пасял стадото наблизо. Бил съвсем хлапе. Не се бил отказал от детинщините си. Когато майка ми започнала да охка, той се паникьосал. Вместо да иде да повика съседите, решил да се оправя сам. Като голям човек. Но нещата не тръгнали на добре. Той обаче упорствал. И така. Няма понятие как съм оживял; нещо по-лошо, не си дава сметка как майка ми издъхнала в ръцете му. Продължава да се чуди след толкова години и четири брака… Майка ми много страдала, преди да почине. Наистина не съм я познавал, но тя винаги е тук, до мене. Повярвай ми, понякога усещам дъха й върху лицето си. Ето че сега за по-малко от една година се женя трети път.

— Заради нея ли?

— Не, първите ми две съпруги бяха непокорни. Задаваха много въпроси и бяха мързеливи.

Касим не може да открие връзката. Той вдига врат нагоре и зяпа тавана. След поредния завой изниква Кабул… сгушен посред раздробените си булеварди, приличен на трагичен фарс, изниква като хищник, дебнещ плячката си, ужасяващият затвор в Пул-е-Шарки. В очите на Касим изгрява странна светлина. Ако не пропуска никаква възможност да придружава клетниците до ешафода, то е за да привлече вниманието на моллите върху себе си. Той беше съвършен боец. Репутацията му на милиционер е похвална. Някой ден, с постоянство и вярност, ще принуди властниците да го направят директор на тази крепост, което ще рече, на най-важния затвор в страната. Така ще се издигне сред властимащите, ще завърже връзки и ще натрупа състояние. Едва тогава ще вкуси от почивката на воина.