Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 20

— Ако вярваш в Бог, трябва да смяташ нещастието, което аз станах за тебе, като небесно изпитание.

— Ти не си моето нещастие, Мюссарат. Сама си измисляш тези глупости. Вярвам в Бог и приемам огорченията, които той ми изпраща, за да провери силата на търпението ми.

Мюссарат разчупва питката и дава част от нея на съпруга си.

— След като веднъж ни се е отдала възможност да поговорим, да внимаваме да не се препираме — шепне тя.

— Съгласен съм — подкрепя я Атик. — След като сега имаме възможност да си побъбрим, нека избягваме обидните твърдения и намеци. Аз съм твой съпруг, Мюссарат. Опитвам се на свой ред да спазвам семейните си задължения. Проблемът е, че съм малко изваден от равновесие. Не изпитвам никакъв гняв спрямо тебе. Трябва да знаеш това. Мълчанието ми не е отхвърляне, то е израз на безпомощността ми. Разбираш ли ме, жено?

Мюссарат неубедено кима в знак на съгласие.

Атик топва залък хляб в яденето. Ръката му трепери; диша шумно, толкова му е трудно да потиска гнева, който напира да избухне в него. Той свива врат между раменете си, опитва се да дисциплинира дъха си, а след това, все по-раздразнен, че трябва да се обяснява, казва:

— Не обичам да се оправдавам. Имам усещането, че съм извършил някаква грешка, но не е така. Единственото, което желая, е да имам малко спокойствие в дома си. Прекалено много ли е това? Внушаваш си разни неща, жено. Ти се тормозиш и мене тормозиш. Бих казал направо, че ме провокираш.

— Не те провокирам.

— Може и да е така, но ти казвам какво чувствам. Щом набереш малко сили, тръгваш глупаво да ги пилееш, за да ми докажеш, че се държиш на краката си, че болестта не те е повалила. Но след два дни се огъваш и трябва направо да те нося на гръб. Колко време ще продължи тази комедия, а?

— Прости ми.

Атик въздъхва, топва хляба си в студения сос и го набутва в устата си, без да вдига глава.

Мюссарат оправя дрехата на ръцете си и гледа как мъжът й яде, мляскайки неприятно. Не успява да улови погледа му и се задоволява да съзерцава плешивината, която расте на върха на черепа му.

— Миналата нощ — разказва му тя с тъга в гласа, — на лунна светлина, дръпнах завесата, за да те погледам как спиш. Сънят ти беше спокоен като на човек, комуто нищо не тежи на съвестта. Лека усмивка се прокрадваше в брадата ти. Лицето ти беше сякаш безоблачно; изглеждаше като че ли всичките преживени от тебе страдания се бяха изпарили, че болката никога не се е притаявала в бръчките ти. Гледката беше толкова красива и спокойна, че си пожелах зората никога да не настъпва. Сънят ти те държеше далеч от всичко, което те притеснява. Седнах до тебе. Изгарях от желание да хвана ръката ти, но се боях да не те събудя. За да устоя на изкушението, се размислих за годините, които сме споделяли, често пъти не за добро, и се запитах дали в най-паметните моменти от нашата връзка сме се обичали…

Внезапно Атик спира да се храни. Шепата му трепери, когато си бърше устните. Промърморва ла хавла и разглежда съпругата си, а ноздрите му пърхат.

С фалшиво спокоен глас той се осведомява: