Читать «Историята на безухия Хоичи» онлайн - страница 2

— Хоичи!

— Хай! — отвърнал младежът, изплашен от заканата в гласа. — Сляп съм. Не мога да видя кой ме вика.

— Не се бой — казал непознатият вече по-внимателно. — Отседнали сме тук наблизо и идвам при теб със заръка. Сегашният ми господар, особа от най-висш ранг, минава през Акамагасеки с многобройна свита благородници. Искаше да разгледа мястото на сражението при Дан-но ура и днес го посети. И тъй като е слушал за твоето умение да разказваш историята на битката, пожела да чуе изпълнението ти. Затова сега ще вземеш своята бива и ще ме придружиш до дома, където те очакват височайшите му гости.

В онези времена било немислимо да не се подчиниш на заповедта на самурай. Хоичи нахлузил сандалите си, грабнал инструмента и тръгнал след непознатия, който го водел умело, но го карал да върви много бързо. Ръката, на която Хоичи се уповавал, била сякаш от желязо, а дрънченето, съпровождащо всяка крачка на воина, подсказвало, че той е в пълно бойно снаряжение — вероятно часови на пост. Първоначалната уплаха на Хоичи преминала и той започнал да си внушава, че му е провървяло, защото си спомнил думите на пратеника, че служи на „особа от най-висш ранг“, и решил, че господарят, пожелал да чуе изпълнението му, не ще да е по-долу от даймьо. Не след дълго самураят спрял, а младежът усетил, че стоят пред голяма порта, и се зачудил, защото не могъл да си спомни друга в тази част на града освен главната порта на храма Амидаджи.

— Каймон! — извикал самураят.

Чуло се как отлостват портата, после двамата влезли и продължили нататък. Прекосили градина и отново спрели пред някакъв вход. Воинът извикал високо:

— Хей! Доведох Хоичи!

Отвътре долетял шум от забързани стъпки, плъзгане на врати, дърпане на завеси. Долетели и женски гласове. По говора на жените Хоичи доловил, че са придворни дами при знатна особа, но все не успявал да отгатне къде е попаднал. Не му дали обаче време за догадки. След като му помогнали да изкачи няколко каменни стъпала и му казали да остави сандалите си на най-горното, женска ръка го повела по безконечни коридори с полиран дървен под и безброй завои с кръгли колони в ъглите, по безчет рогозки, докато се намерил в огромна зала. Шумоленето на коприна, наподобяващо шум на вятър в горски листак, подсказало на Хоичи, че е заобиколен от много хора. Те си шепнели приглушено и по говора им той познал, че са все знатни люде.

Казали на Хоичи да се чувства като у дома си и му поднесли възглавничка за сядане. Той се разположил на нея, настроил инструмента си и тогава към него се обърнала някаква дама, вероятно роджо — най-високопоставената придворна, онази, която отговаря за женската свита:

— А сега бихме желали да чуем сказанието за Хейке под акомпанимент на бива.

Ала изпълнението на целия епос щяло да отнеме много нощи, затова Хоичи се осмелил и попитал: